Нашествие [bg]

Този път не разделих силите си. Реших да използвам за противовъздушна отбрана нанокорабите. Кроу смяташе, че съм луд, но аз се боях, че новата ми стратегия може да бъде провалена от една-единствена ядрена ракета на макросите. Знаехме, че разполагат с такива — или поне корабът им ги бе използвал в началото на нашествието. Може би сухопътните им сили не умееха да изработват нови ядрени оръжия, но не ми се искаше да го приемам за даденост. Бе напълно възможно досега да не са ни атакували с тях само защото бяхме прекалено разпръснати. Или пък още не бяха натрупали достатъчен запас. Съществуваше и възможността да не са ни смятали за сериозна заплаха, преди да започнем да унищожаваме куполите им, а тогава да сме били прекалено близо, за да използват такива драстични мерки, без да погубят самите себе си.

Този път щяхме да напредваме открито срещу тях в голяма формация. Не ми се искаше да узная от първа ръка за новия им запас от бойни глави веднага щом потеглим. Затова използвах десет кораба, събрани в тила ни. Те нямаше да влизат в битка със сухопътните им сили. Всъщност, за да не ги загубим, имаха заповед да се изтеглят, ако бъдем нападнати от големите макроси. Но ако към нас полетеше залп от ракети, трябваше да ги свалят. Това бе от решаващо значение — не само за да предотвратим ядрен удар, но и за да защитим редовните войски. Обикновените хора не можеха да поемат куп шрапнели в тялото си и да се възстановят за няколко дни.

Напредвахме, като половината ми пехотинци бяха в авангарда. Ако макросите ни нападнеха, щеше да им се наложи да минат през тях и да понесат загуби. Останалите пехотинци, включително и аз, се бяхме смесили с редовните войници в ядрото на формацията. Редовните изглеждаха най-нервни от всички. И имаха добра причина за това. Кер ги бе въоръжил с базуки, вместо с пушки. Срещу макросите, независимо от техните размери, куршумите бяха безполезни, а обикновените мъже бяха прекалено слаби да носят ефикасни лазери. Базуките щяха да свършат работа само срещу работниците, с които се бяхме сблъскали, но не и срещу големите машини. Общо взето, съмнявах се, че ще са ни от особена полза в битка, но пък не можехме да пратим хората си невъоръжени.

Най-важният елемент от новата ни войска бяха бронираните части. Те се състояха от равен брой американски танкове M1 и руски 2С19, които всъщност представляваха самоходни артилерийски установки. Приличаха на танкове с извънредно големи оръдия. Можеха да пратят снаряд на трийсет километра. Точно заради големите оръдия ги бяха избрали за тази специална задача. Не бях сигурен защо пращат руски гаубици вместо американски танкове, но реших, че причината вероятно е политическа. Или пък американските танкове са били унищожени в предишните битки. Както и да е, точно около тях се градеше новата ми стратегия.

Напредвахме с мрачна решителност. Моите хора подтичваха в ленив тръс — може би с около петнайсет километра в час. Около нас се носеха тежките машини. Трябваше да поддържаме ниска скорост, за да може формацията да се движи без изоставащи. Заобикаляхме горите и се придържахме към равнинните местности. Избягвахме реките и каменистите райони. Напредвахме уверено, но мъчително бавно. Във всеки един момент очаквахме атака, но такава не идваше.