Невидимото братство
- Автор: Ауст Курт
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Невидимото братство». Краткое содержание книги:
В центъра на Париж е извършено показно самоубийство. Скоро след това близките на мъртвата, застреляла се пред очите на десетки шокирани свидетели, започват да получават кодирани съобщения и безценни пратки от нея.
Един брилянтен математик трябва да разчете шифрованите послания, получени от жената, която не е преставал да обича. За да разбере причината, накарала я да пожертва живота си.
Защо триста години след смъртта на Исак Нютон неговите окултни и алхимични тайни са толкова ценни и опасни?
Зад завладяващия сюжет на този напрегнат роман са скрити реални факти и документи, свързани с тайните занимания на гениалния Нютон. Векове по-късно е открит мистериозният код, използван от него, за да скрие откритията си в областта на непозволените науки.
Евен насочи вниманието си към кафето, за да събере мислите си. Той насериозно ли се вземаше? Дали не беше време да посвети Кити в още една тайна или по-точно да й разкаже истината, своята истина? А каква ли беше нейната? Мразеше мисионерството и се чудеше дали да не си тръгне. От друга страна пък можеше да й разкаже една история, да изпита реакцията й... да погледне на всичко това като на експеримент.
- Рано ли трябва да ставаш?
Кити го изгледа с изненада.
- Не, никак. Тръгвам малко преди обяд, а вече почти съм си стегнала багажа.
- Искаш ли да чуеш защо си тръгнах от филма?
Тя го изгледа със сериозни очи, без да отговори, и той започна разказа си. Разказа й за детството с баща, който изглежда го мразеше още от първия му ден. Баща, който пиеше системно и почти всеки ден му зашлевяваше една- две плесници, а когато поотрасна, започна да го налага с колан или с пособие, което Евен по-късно определи като полицейска палка.
- През цялото време трябваше да контролира какво вършехме с майка ми. Веднъж заключих вратата на стаята си, понеже бях открил ключ, който пасваше и исках малко лично пространство. Когато се върнах от училище, вратата беше изкъртена, а баща ми ме чакаше. - Евен попипа белега до окото си. - После се наложи да ме шият. Един от малкото пъти, в които оставаха явни следи от действията му. Иначе внимаваше да ме удря на места, където после не личеше.
Никога не е отричал, че ровеше из нещата ми. Не знам защо, но знаех кога е тършувал, макар да се стараеше да не оставя следи. Отрано се научих да оставям нещата си така, че винаги да мога да разбера дали ги е пипал, дали е ровил из чекмеджетата ми, из чантите, дали е бутал листите ми на масата. Не че имах какво да крия, но просто исках да знам дали е бил там. И аз копнеех за някаква форма на контрол. Май че ми придаваше някакво достойнство в унижението. Чувствах, че му отмъщавах, без той да знае. Бях го надхитрил.
Кити седеше, допряла чашата чай до устните си, без да пие. Зелените очи се бяха впили в него почти без да мигат.
- Измислил си свой таен контрол, за да можеш да разбереш дали някой е ровил из листите ти?
- Да. Оставях ги така, че да е невъзможно за него да ги подреди по абсолютно същия начин, иначе трябваше да знае как го правех. Превърнало се е в навик, винаги го правя с листите у дома или в университета.
Кити кимна леко, без да отмести поглед. Евен почака малко, преди да продължи.
- Рядко посягаше на мама. Случваше се, но най-често, ако отивах да преспя у някой приятел или когато ходех на лагер. Когато станах тийнейджър, ударите вече бяха по-силни. Нямаше възможност да го прави особено често, защото прекарвах много време навън с приятели, но когато удряше, удряше здравата.
- Не си ли казал на никого? Майка ти не се ли обаждаше? - Кити говореше така, сякаш й беше трудно да диша.
- Майка ми лъжеше всички, които биха могли да заподозрат нещо: лекаря, учителката, родителите на приятелите ми и съседите, които чуваха повечето - живеехме в стара кооперация с доста лоша изолация. Тя лъжеше и обясняваше, че всичко било наред. Аз пък не казвах нищо. Май се страхувах да не пострада тя, ако се обадех. Баща ми щеше да я набие, а всички щяха да разберат, че бе лъгала.
Евен си пое дълбоко дъх:
- Един ден отвърнах на удара. Вече бях на седемнайсет, едро, силно момче. Отдавна бях част от една банда на улицата. Шляехме се, вдигахме тежести в мазето на съседния блок, биехме се с други банди, крадяхме пилзнер и цигари, вандалствахме и се учехме на различни бойни хватки. Когато баща ми ме удари, аз отвърнах и открих страха в очите му. Нещо в мен се пречупи. Заудрях и заритах, докато кръвта шурна, а майка ми изпищя и застана между нас. Тогава си тръгнах и всъщност никога не се върнах. Изнесох се. Преместих се в една окупирана сграда на Пилестреде, недалеч от мястото, където после се помещаваше щабът на Блиц и... да, запознах се с една банда, която впоследствие се присъедини към средите на Блиц.
Кити остави чашата така внимателно, сякаш беше китайски порцелан.
- Какво стана с баща ти?
- Получи няколко месеца болничен за счупена челюст - отвърна Евен, избягвайки погледа й. Изведнъж желанието му да разказва го напусна. Надяваше се на Кити да й стигаше.
- А с майка ти?
Пита какво е станало с майка ми. Трябва да знае всичко, трябва да рови във всичко, по дяволите, проклета...