Свещеното пътуване на мирния воин
- Автор: Милман Дан
- Язык: болгарский
- Переводчик: Станимир Йотов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Свещеното пътуване на мирния воин». Краткое содержание книги:
Вътре обаче монахът откри голяма мечка. Човекът и звярът се спогледаха и в продължение на няколко напрегнати мига монахът не знаеше дали ще излезе навън жив. Мечката тръгна бавно към него и тогава той и заговори: „Хайде да си помагаме, Братко Мечок. Ако ме оставиш жив в тази пещера и се заемеш със събирането на дърва, аз ще ти пека хляб всеки ден“. Мечката се съгласи и те се сприятелиха. Впоследствие човекът беше винаги на топло, а мечката забрави какво е глад.
Мечката беше Първичната същност, а монахът — Съзнателната. Огънят, хлябът и подслонът бяха даровете на Висшата същност. Всеки от елементите служеше на останалите.
Много дни пътувах навътре в себе си, посетих далечни места и накрая се върнах в човешкото си тяло. Бях удовлетворен.
След това си спомних за последният подарък, който бях получил от ангела на съдбата. Преди да заспя, помолих Първичната си същност да ми разкрие какво означава той и да ми покаже пътя към осмислянето му.
На сутринта имах отговора — трябваше да разгледам предмета, който бях намерил в подводната пещера. Сега вече всичко си дойде на мястото и знаех, че вече е време да напусна тази колиба.
Излязох навън и примигах, когато слънчевата светлина парна очите ми и заструи през тялото ми. Усетих влажното ухание на гора след скорошен дъжд. Бях прекарал в самота двайсет и един дни.
Бях много слаб заради продължителния глад и затова се изкачвах бавно по възвишенията. Имах чувството, че тялото ми не е направено от кости и плът — сякаш бях новородено, идващо направо от сламената си утроба. Поех си дълбоко въздух и насочих вниманието си към гледките и звуците на един нов свят.
Знаех, че дълбочината на усещанията, покоят и блаженството, на които се наслаждавах сега, щяха да отминат. Върнех ли се във всекидневието си, щяха да се върнат и обичайните мисли и в това нямаше нищо лошо. Приемах напълно факта, че съм човешко същество. И подобно на Мама Чия щях да живея истински, преди да угасна. Но сега се къпех щастливо в екстаза на едно осъзнато прераждане.
Тъкмо минавах покрай едно дърво папая, когато отгоре се откъсна плод. Улових го във въздуха, усмихнах се и благодарих на Духа за всичките му дарове — големи и малки. Дъвчех папаята бавно и вдишвах сладостния й аромат.
След това забелязах едно малко филизче, подало се изпод червеникавата пръст и устремено нагоре към слънцето. Вътре, в семето на тази неголяма издънка се криеше бъдещо дърво. В него бяха заложени всички закони на природата. Така, както се беше развило миниатюрното семенце, същото се случваше и с всички нас. Първичните ни същности прерастваха в Съзнателни, разгръщайки се и усъвършенствайки своята сетивност; Съзнателните същности се изкачваха нагоре през сърцето и се превръщаха във Висши, прегръщайки законите на Духа; Висшите същности на свой ред се връщаха към самата Светлина на Духа.
И всяка една от тях теглеше нагоре и насочваше тези отдолу. Долните пък подкрепяха онези отгоре.
Щом малката фиданка ми разкри това, дали и небето нямаше да ми разбули тайните си? Какво имаха да ми кажат камъните и какво щяха да ми прошепнат тревите? Щях ли да науча за пътя на буйния поток и щях ли да се докосна до древната мъдрост на планините? Тези неща предстояха да бъдат открити.
До какво се свеждаше всичко? Спомних си за една случка от живота на Олдъс Хъксли. В късните му години той бил попитан от познат: „Професор Хъксли, на какво ви научиха всичките ви духовни търсения и целия ви опит?“
На лицето на писателя трепнала лека усмивка и той отвърнал: „Може би… да бъда малко по-мил.“
„Малките неща водят до големи промени“, помислих си аз. И сетне въздъхнах със съчувствие към всички онези хора, потънали в дреболиите на всекидневието си, които като мен бяха изгубили от погледа си по-голямата картина и освобождаващата истина в сърцето на нашия живот.
И тогава си спомних за последните думи на Мама Чия: „Всичко е наред, Дан. Всичко ще бъде наред.“
Сърцето ми се отвори и по страните ми потекоха сълзи от щастие; но това бяха и сълзи на горест за онези, които все още се чувстваха самички и откъснати в собствените си колиби на самотата. След това в мен се надигна радостна вълна и аз се разсмях неудържимо, защото знаех с абсолютна сигурност, че те също можеха да почувстват любовта и подкрепата на Духа, стига само да погледнеха към света през взора на сърцето си.