Сезонът на мъглите
- Автор: Гуляковский Евгений Яковлевич
- Серия: Ротанов #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Елена Матева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Сезонът на мъглите». Краткое содержание книги:
— Ех, докторе, чул ви Господ…
— Щом си отпочинете, ще се уверите, че съм бил прав. А сега се пригответе за едно приятно посещение.
Няколко минути по-късно в стаята влезе Ана. Беше в бяла престилка и буташе малка масичка на колела, от която се вдигаше ароматна пара. Въздухът се изпълни с апетитната миризма на бульон и подправки. Ротанов едва сега почувствува колко е гладен.
Той веднага се нахвърли върху зачервените мръвки с хрускава коричка и бульона, като сегиз-тогиз поглеждаше към момичето. Днес Ана изглеждаше по-тъжна от обикновено. Извръщаше очи и почти не разговаряше с него. И той си помисли, че вече успя да обиди и това весело, мило същество.
— Донесох ви и още нещо, нали обичате сладко… — каза нерешително тя и отвори едно бурканче.
— Да, Ана, отгатнахте, че бонбоните не бяха за мен. Но това не бива да ви наскърбява.
— Не съм се обидила. Разбирам, че са ви били необходими, но такъв подарък за мъж…
— О-хо! Излиза, че не сте толкова добра, колкото ми се сторихте в началото.
— Съвсем не съм добра. Пък и защо да бъда? Вие си мълчите, нищо не ми казвате, а аз чакам…
— Чакали сте? Какво?
Очите й съвсем се закръглиха от обида.
— Дори не помните?… Не помните какво ми обещахте?
— Но такива обещания не се изпълняват бързо…
— Не съм се надявала да стане бързо. Но, кой знае защо, си въобразих, че сме приятели, и очаквах поне да ми разкажете какво се случи там. Истина ли е, че са ви нападнали хората на инженера?
— Да.
— Тъй си и мислех! Знаете ли, преди да тръгне… Тук имаме един такъв, малко недодялан, Каров му е името. Жените в колонията се броят на пръсти, та той… Само не си мислете, че ви го казвам нарочно!
— Не си мисля — отвърна Ротанов, като се мъчеше да скрие усмивката си.
— Това има връзка с цялата история, инак нищо няма да разберете! Та този Каров разговаря с мен, преди инженерът да тръгне с хората си. Като че ли искаше да се сбогува.
— Ана, та това е много важно, опитайте се да си припомните всичко, което ви каза. — Усмивката изчезна от лицето му.
— Не помня точно думите му. Пък и той не сподели с мен нещо определено. Но останах с впечатлението, че се сбогува завинаги, че може и да не се върне, а преди споменаваше за някакви минни галерии, които били близо до града. Никой не знаел за тях и там криели оръжие или нещо подобно, което скоро щяло да им потрябва, каза още, че аз, пък и всички останали, тепърва ще чуем за тях и ще съжаляваме, че не сме ги оценили както трябва…
— За първи път чувам за тези минни галерии! — Председателят отвори кръглия метален сейф до бюрото си и заизважда отвътре някакви папки.
Ротанов за миг закри лицето си с ръце. Още чувствуваше влиянието на наркотика. Но след разговора с Ана не можеше да остане в леглото.
— Инженерът ми спомена за някакъв конфликт между вас по повод експлозивите. Какво е станало?
— Вижте сам — и той му подаде една папка. — Тук са вписани разходите. Липсват почти сто килограма люзит, и то само за една операция! Все се опитвам да разбера какво прави с него. Ако бях научил по-рано за галериите…
— Мислите ли, че ще се реши да взриви заводите?
— Не само заводите…
— И с колко люзит разполага… Каква е мощността му? Не знам нищо за този експлозив.
— Известен е отдавна, рецептурата е била донесена от първите колонисти, използували са го в мините и за подземни работи… — Председателят прехапа устни, пресмятайки нещо наум. — Ако употреби цялото количество, от града и помен няма да остане.
— Чудесен изход, нали? — грубо попита Ротанов, чувствувайки как се свиват скулите на лицето му. — С един удар ще се отърве от всички проблеми!
— Нищо няма да постигне. — Председателят поклати глава. — Ще се появят нови синглити. Проблемът са люсовете. Синглитите са само производно, пък и заводите… Ако ги вдигне във въздуха, колонията ще се лиши от основния източник за снабдяване. Колко години вече нашата техника съществува, общо взето, благодарение на трофеите.
— И това не е всичко. Ще добавя, че ако се лишим от заводите, ще изчезне и последната надежда да ремонтираме тук пристигналите кораби. Нито един звездолет, пратен от Земята, няма да се върне обратно. И ще загубим връзка с нея. В края на краищата това е моя задача — решително заяви Ротанов. — Аз съм длъжен да му попреча. С колко души разполагате?
— Останали са съвсем малко годни да носят оръжие. Част от хората са караул… Но вече е късно да го догоните. Много време мина оттогава.
— Нямам намерение да го догонвам.
— Какво сте решили да правите?
— Трябва да предупредя синглитите.