Гафовете на Арчи

— Слушай, ти наистина я харесваш, нали? — разтревожено попита той.

— О, Арчи, скъпи! Разбира се, че я харесвам! Беше толкова мило от твоя страна да ми я подариш. Но това, което се опитвах да кажа, беше, че тази картина е толкова… забележителна, че смятам, че трябва да изчакаме малко и да решим къде ще стои най-добре. Светлината над пианото е доста силна.

— Мислиш, че трябва да я окачим на по-приглушена светлина, а?

— Да, да. Колкото по-приглушена… искам да кажа, да, на приглушена светлина. Какво ще кажеш да я оставим засега в ъгъла — хей там — зад дивана, а… аз ще си помисля. Това трябва добре да се обмисли, разбираш ли.

— Дадено! Къде?

— Да, там е чудесно. О, и още нещо, Арчи.

— Кажи?

— Мисля, че може би… Просто я обърни с лице към стената, моля. — Люсил преглътна с усилие. — Да не се праши.

Арчи с известно учудване забеляза, че през следващите няколко дни Люсил, за която винаги си беше мислил, че е момиче със собствено мнение, проявява признаци на странно колебание. Повече от половин дузина пъти той й предлагаше различни места, които щяха да бъдат подходящи за Венерата, но Люсил сякаш не беше в състояние да реши. На Арчи му се щеше тя да се спре на нещо определено, защото искаше да покани Дж Б. Уилър в апартамента да види произведението си. Не беше срещал художника от деня, когато беше взел картината и една сутрин, когато го видя на Бродуей, той изрази признателността си за голямото разбиране, с което приятелят му беше погледнал на цялата работа.

— О, това ли! — каза Дж Б. Уилър. — Скъпи ми друже, винаги си добре дошъл. — Той замълча за момент. — Повече от добре дошъл — добави той. — Ти не разбираш много от картини, нали?

— Е — каза Арчи, — не съм сигурен дали би могъл да ме наречеш абсолютен невежа, но разбира се, поназнайвам достатъчно, за да видя, че специално този експонат е доста интересен. Определено е едно от най-добрите неща, които някога си правил, момко.

Облото лице на господин Уилър с окраска на домат-ранозрейка придоби лек виолетов оттенък. Очите му сякаш всеки момент щяха да изхвръкнат от орбитите.

— За какво говориш ти, Тишбайт? Ти, заблудени сине на Белиал26, да не би да си останал с впечатление, че аз съм нарисувал това нещо?

— А не си ли?

Господин Уилър преглътна малко смутено.

— Моята годеница го нарисува — кратко отговори той.

— Твоята годеница? Скъпи ми стари момко, представа нямах, че си сгоден. Коя е тя? Познавам ли я?

— Казва се Алис Уигмор. Не я познаваш.

— И тя е нарисувала тази картина? — Арчи се смути. — Но слушай! Няма ли тя да се чуди къде се е дянало произведението й?

— Казах й, че са го откраднали. Тя си помисли, че това е голям комплимент и страшно се зарадва. Така че всичко е наред.

— И, разбира се, ще ти нарисува друга.

— Не и докато съм жив, в никакъв случай — категорично отсече Дж. Б. Уилър. — Откакто започнах да я уча да играе голф, слава Богу, заряза рисуването и ще положа всички усилия да не се върне отново към него.