Джерег

Свих рамене.

— Може и да купя някое замъче, ако Коути реши да си вземем, пък мога да си позволя и още някой лукс, например да си купя по-висока титла в джерег, но се съмнявам, че ще се оттегля.

— Защо не?

— Ти си богат. Защо не се оттегляш? — попитах вместо отговор.

Той изсумтя.

— От какво да се оттегля? Аз съм си професионален декадент, откакто се помня.

— Е, така си е. Я кажи…

— Да?

— Какво ще кажеш и двамата да се оттеглим! Какво ще кажеш да ми продадеш Черен замък? Мога да ти дам добра цена.

— Зависи от цената.

— О, добре. Само попитах.

— Не, сериозно, Влад: мислил ли си някога да напуснеш джерег? Искам да кажа, те повече не ти трябват, нали?

— Ха! Много пъти съм мислил да напусна джерег, но досега винаги съм успявал само да бъда малко по-бърз от този, който иска да ме разкара оттам.

— Или с повече късмет — подхвърли Крейгар.

Свих рамене.

— Колкото до доброволно напускане, не знам.

Мороулан ме изгледа съсредоточено.

— Но това, което правиш, все пак не ти харесва, нали?

Не отговорих, тъй като наистина не знаех. Тоест, харесваше ли ми? Особено сега, когато най-големият ми мотив — омразата ми към всичко драгарско — се оказа не толкова основателен, колкото си мислех. Или беше?

— Знаеш ли, Алийра — казах, — все още не съм много сигурен за това генетично наследяване през душата. Искам да кажа, да, почувствах нещо, но също така съм преживял, каквото съм преживял, и мисля, че това ме е оформило повече. Аз съм това, което съм, а онова, което съм бил, е добавка. Разбираш ли какво искам да кажа?