След невинността

Софи ги прие, тайно зарадвана, че е предмет на нечии грижи.

— Пол, вие ще излизате ли?

— Само с тебе. Имах една идея и искам да се запознаеш с един човек.

Софи вдигна вежда, но той вече я бе хванал под ръка и я поведе по замръзналата улица. Вятърните мелници на хълма над тях стояха като стражи със заскрежените си и замръзнали крила. Беше много студено и Бют изглеждаше пуст без обичайните масички пред заведенията и без плътния поток пешеходци. Собствениците не стояха пред входовете на магазините си, нямаше момчета да просят дребни пари по улицата.

— Рашел е модел — каза Пол. — Много я търсят, но не получава добро заплащане. Говорих с нея за тебе. Тя ще се радва да бъде твоя компаньонка. Би искала да може да се занимава пак с позиране, разбира се, но ако не е възможно, ще се откаже, докато си в Париж.

— Щом я препоръчвате, сигурна съм, че ще я харесам — отвърна Софи.

Пол се усмихна и я поведе към един вход. Над него висеше избеляла зелена табела и когато наближиха, Софи прочете, че заведението се казва „Жалко!“. Дочу разговори и смях. Когато Пол отвори вратата, тя разбра, че влизат в кръчма. Софи замръзна.

Пол я погледна.

— Рашел каза, че ще бъде тук. Тя закусва тук почти всяка сутрин.

— В кръчма?

— Ние го наричаме бар. Много студенти, художници, модели и преподаватели посещават „Жалко!“ и другите барове наоколо, Софи. — Той се усмихна. — Тук не сме в Ню Йорк. Това е подходящо място за срещи.

Софи се загледа с широко отворени очи над рамото на Пол. Барът представляваше помещение, облицовано с дървена ламперия, уютно, с дълъг бар от едната страна, зад който барманът сипваше напитките. Сега не беше пълно, но Софи видя няколко маси заети. Редовните клиенти, някои от които не бяха мъже, не пиеха само кафе. Някои пиеха вино, други бира или ликьор. Тя погледна неуверено към Пол. Беше едва единадесет и половина сутринта. Тя не можеше да повярва, че се намира на такова място, но както бе казал Пол, това не беше Ню Йорк Това беше Монмартр.