Всичко на масата
- Автор: Буковски Чарльз
- Язык: болгарский
- Переводчик: Богдан Русев
- Жанр: Другая проза
Электронная книга - «Всичко на масата». Краткое содержание книги:
После спечели Джими.
После спечелих следващите две игри.
— Чакайте — казах. — Трябва да се изпикая!
Отидох до умивалника и се изпиках. Бяхме довършили бутилката вино. Отворих вратата на килера.
— Тук имам още една бутилка вино — заявих.
Пъхнах се в килера, извадих повечето банкноти от джоба си и ги хвърлих вътре. После се показах обратно, отпуших бутилката и налях на всички.
— Мамка му — изруга Бързака, като гледаше в портфейла си. — Почти се разорих.
— Аз също — каза Джими.
— Чудя се у кого ли са отишли всички пари? — обадих се аз.
Не ги биваше като пиячи. Не биваше да смесват уискито и виното. И двамата малко се олюляваха.
Бързака изведнъж падна назад, блъсна се в шкафчето и събори един пепелник на земята. Пепелникът се счупи на две.
— Вдигни го — наредих му аз.
— Няма да вдигам никакви лайна — каза той.
— Вдигни го, ти казах!
— Нищо няма да вдигам — повтори той.
Джими се протегна и вдигна двете парчета от пепелника.
— Изчезвайте, момчета — заповядах им аз.
— Ти ли ще ме гониш, бе? — попита Бързака.
— Добре — казах аз. — Отвори си устата само още веднъж, кажи само още една дума и след това няма да можеш да си извадиш главата от гъза!
— Дай да си ходим, Бързак — предложи Джими.
Аз отворих вратата и те несигурно се изнесоха навън. Изпратих ги по коридора до началото на стълбището. Застанахме там.
— Хайде, Ханк — обади се Джими. — Ще се видим пак. Всичко добро.
— Хубаво, Джим…
— Ей, ти — каза ми Бързака. — Слушай сега…
Ударих му един десен прав в устата. Той падна назад по стълбите и се затъркаля към долния етаж. Беше горе-долу от моята категория, един и осемдесет и пет на деветдесет килограма, и шумът от падането му се разнесе из целия квартал. Във фоайето стояха двама филипинци и русата хазяйка. Те се извърнаха към Бързака, когато се строполи край тях, но не се помръднаха да му помогнат.
— Ти го уби бе! — извика Джими.
После изтича надолу по стълбите и обърна Бързака. От носа и устата му течеше кръв. Джими вдигна главата му. Погледна нагоре към мен.
— Това не беше гот, Ханк…
— Честно? И какво ще направиш?
— Май ще трябва да се върнем и да те накажем… — каза Джими.
— Чакай малко — прекъснах го аз.
Върнах се в стаята си и си налях още вино. Картонените чашки на Джими не ми бяха харесали и цяла вечер пиех от един празен буркан от сладко. От едната му страна все още беше залепен етикетът, мръсен и оцветен от засъхнало вино. Взех буркана и излязох.
Бързака беше започнал да се съвзема. Джими му помагаше да се изправи. После прехвърли ръката му през врата си. Двамата застанаха един до друг.
— Та какво викаше? — казах аз.
— Ти си грозен човек, Ханк. Някой трябва да ти даде урок.
— Не те разбрах. Според теб не съм красавец или какво?
— Не, но постъпваш грозно…
— Изкарай приятеля си оттук, преди да сляза и да го довърша!
Бързака вдигна окървавената си глава. Беше с шарена хавайска риза, но сега повечето цветове бяха изцапани с червено.
Той ме погледна. И отвори уста. Гласът му едва се чуваше. Но разбрах какво каза.
— Ще те убия…
— Точно така — потвърди Джими. — Ще ти го върнем.
— ТАКА ЛИ БЕ, ПУТЬОВЦИ? — изкрещях. — АЗ НИКЪДЕ НЯМА ДА ХОДЯ! АКО ВИ ПОТРЯБВАМ, ЩЕ ВИ ЧАКАМ В СТАЯ НОМЕР ПЕТ! НОМЕР ПЕТ, РАЗБРАХТЕ ЛИ? И ВРАТАТА ЩЕ БЪДЕ ОТВОРЕНА!
Надигнах буркана от сладко, пълен с вино, и го пресуших. После ги замерих с буркана. Здравата го засилих. Но мерникът ми беше лош. Бурканът се удари в стената до стълбището, отскочи и изхвърча във фоайето, между хазяйката и двамата й приятели филипинци.
Джими извъртя Бързака към изхода и бавно го помъкна навън. Движеха се мъчително бавно. Пак чух Бързака, който издаваше някакви звуци между хлипане и стон:
— Ще го убия… Ще го убия…
Накрая Джими успя да го изкара навън. Тръгнаха си.
Русата хазяйка и двамата филипинци продължаваха да стоят във фоайето и да ме зяпат. Аз бях бос и не се бях бръснал пет-шест дни. Имах нужда от подстригване. Решех си косата само веднъж на ден, сутрин, и после повече не я поглеждах. Учителите по физическо винаги ми правеха забележка за стойката: „Изправи раменете! Защо гледаш надолу? Какво толкова има на земята?“
Нямах никакви шансове да положа началото на ново модно течение. Бялата ми тениска беше изцапана с вино, прогорена от многобройни цигари и пури, опръскана с кръв и повръщано. Беше ми малка и се вдигаше нагоре, като откриваше корема и пъпа ми. Панталоните ми също не ми бяха по мярка. Бяха ми тесни на гъза и стигаха доста над глезените.
Тримата стояха и ме гледаха. Аз също ги гледах.