Бунтовници
- Автор: Рот Вероника
- Серия: Дивергенти #2
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Егмонт
- ISBN: 9789542711179
- Переводчик: Анелия Янева
- Жанр: Прочее фэнтези
Электронная книга - «Бунтовници». Краткое содержание книги:
Преобразена след досега взетите решения, Трис за пореден път трябва да избира къде принадлежи – дори ако това означава, че ще се изправи срещу тези, които обича най-много. И отново само тя е в състояние да предотврати катастрофата. Но първо трябва окончателно да приеме, че е Дивергент, без и да подозира къде ще я отведе това. А една огромна тайна е напът да преобърне целия свят...
„Бунтовници”, дългоочакваното продължение на „Дивергенти” на Вероника Рот, отвежда читателите на едно наситено с невероятен екшън и екстремни усещания пътешествие, не по-малко въздействащо от предшественика си. Изпълнена със сърцераздирателни обрати, романтични моменти и могъщи прозрения за човешката природа, книгата ще допадне на читатели от всички възрасти.
– Какво има? – питам.
– Остана толкова много недовършена работа – отвръща тя и леко махва към прозорците на автобуса. – А ние сме вече толкова малко.
Ясно е за какво говори. Покрай автобуса, докъдето поглед стига, земята е покрита с отломки. От другата страна на улицата някаква сграда е напълно разрушена. Алеите около нея са заринати със счупени стъкла. Чудя се какво ли е причинило толкова разрушения.
– Къде отиваме? – питам.
Тя ми се усмихва и сега бръчките са различни от предишните – около ъгълчетата на очите ѝ.
– Отиваме в централата на Ерудитите.
Свивам вежди. През целия си живот съм се стремяла да бъда по-далече от централата на Ерудитите. Татко казваше, че ненавижда дори въздуха около нея.
– Защо отиваме там?
– Те ще ни помогнат.
Защо спазъм свива стомаха ми, когато мисля за татко? Представям си неговото лице, белязано от съпътстващото го през целия му живот чувство на неудовлетвореност и безсилие заради света около нас; косата му, подстригана късо според обичая на Аскетите – стомахът ми отново е пронизан от болка – болка от празнота, която усещам, когато дълго не съм слагала нищо в уста.
– Да не е станало нещо с татко? – питам.
Тя поклаща глава.
– Защо питаш?
– И аз не знам.
Не усещам болка, когато гледам мама. Но пък имам чувството, че всяка секунда, прекарана с нея, трябва да се вреже в паметта ми, докато споменът не добие окончателен вид. След като болката не е постоянна, тогава какво я поражда?
Автобусът спира и вратите се отварят със скърцане. Майка ми тръгва по пътеката, а аз я следвам. Тя е по-висока от мен и погледът ми попада между плешките ѝ. Изглежда крехка, но в действителност не е.
Слизам на улицата. Под обувките ми хрущят парчета счупено стъкло. Те са сини на цвят и ако съдя по дупките в сградата отдясно, трябва да са били стъклата на прозорци.
– Какво се е случило?
– Война – отвръща мама, – която с толкова усилия се опитвахме да избегнем.
– А Ерудитите… за какво ще ни помогнат?
– Боя се, че всичко онова, което баща ти избълва срещу Ерудитите, е било в твоя вреда – нежно казва тя. – Разбира се, че се е случвало да правят и грешки, но и те като всички хора са изтъкани от добро и лошо, а не само от едното или само от другото. Какво бихме правили без нашите лекари, учени, преподаватели?
Тя поглажда косата ми.
– Погрижи се да запомниш това, Беатрис.
– Ще го запомня – обещавам.
Продължаваме да вървим, но нещо в думите ѝ не спира да ме човърка. Дали не е казаното по адрес на баща ми? Едва ли – татко винаги е бил настроен срещу Ерудитите. Или пък е нещо, което спомена за Ерудитите? Прескачам голямо парче стъкло. Не, няма как да е това. Права е за Ерудитите. Всичките ми учители бяха Ерудити, а също и лекарят, който излекува счупената ръка на мама преди няколко години.
Последното изречение. „Погрижи се да запомниш това.“ Сякаш няма да има възможност сама да ми го напомни отново.
Нещо се мярка в ума ми, сякаш под носа ми се е хлопнала току-що отворена врата.
– Мамо! – викам я.
Тя поглежда назад към мен. От прибраната в кок коса се е измъкнал кичур и пада на бузата ѝ.
– Обичам те.
Посочвам един прозорец отляво и той избухва. Парчета счупено стъкло се посипват върху главите ни.
Не искам да се озова отново в централата на Ерудитите, затова не отварям веднага очи, дори след като симулацията е прекратена. Опитвам се да съхраня колкото се може по-дълго образа на майка си и онзи кичур коса, залепнал към скулата ѝ. Но накрая вече виждам само вътрешността на клепачите си и поглеждам.
– Ще трябва повече да се постараеш – обръщам се към Джанийн.
– Това е само началото – отговаря тя.
31
Тази нощ в сънищата ми не е Тобиас, нито Уил, а мама. Двете сме в овощните градини на Миротворците, ябълките са узрели и висят на педя над главите ни. По лицето ѝ падат пъстрите сенки на листата и тя е облечена в черно, макар че никога приживе не съм я виждала да носи черно. Учи ме да сплитам косата си на плитка и ми показва на нейната, като се смее на моята непохватност.
Събуждам се с въпроса как не съм усетила бликащата енергия на Безстрашните в нея, макар че всяка сутрин на закуска седях насреща ѝ на масата. Дали защото се е прикривала добре? Или защото аз не съм била достатъчно наблюдателна?