Тайният живот на Беки Б. (Маниашки роман)

Петнадесет

Никога, през целия си живот, не съм се чувствала така ужасно, както се чувствах, когато се събудих на другата сутрин. Никога.

Първото, което усещам, е адска болка. Болезнени свитки ме пронизват и при най-малкия опит да си помръдна главата, да отворя очи, да осмисля такива най-простички и основни нещица като: Коя съм? Кой ден сме днес? Не трябваше ли вече да бъда някъде другаде?

Известно време лежа абсолютно неподвижно, мъчително задъхана дори само поради изтощителното усилие, че съм жива. Дишането ми е тежко и учестено, лицето ми гори, имам чувството, че всеки миг ще припадна, затова си налагам да успокоя бедния ритъм на сърцето си и да започна да дишам равномерно.

Вдишване… издишване… вдишване… издишване.

Знам, че после ще дойда на себе си и ще се почувствам по-добре.

Вдишване… издишване… вдишване… издишване…

Добре, … Ребека. Точно така. Аз съм Ребека Блумууд, нали така?

Вдишване… издишване… вдишване… издишване.

И какво още? Аха! Вечеря. Снощи бях на вечеря някъде.

Вдишване… издишване… вдишване… издишване.

Пица. Ядох пица. Но я да видим… с кого я ядох?

Вдишване… издишване… вдишване…

Таркуин.

…издишване.

О, Боже! Таркуин.

Ровенето в чековата му книжка. И сега край, всичко е провалено. Изцяло по моя собствена вина!

Облива ме позната вълна на отчаяние. Затварям очи и се опитвам да уталожа болката в главата си. Същевременно си спомням как миналата нощ, когато влязох в стаята си уж за да си легна веднага, блуждаещият ми поглед попадна върху малката — и все още неотворена върху тоалетката ми — бутилка малцово уиски, която навремето бях получила като подарък при една пресконференция на шотландската застрахователна компания „Прюденшъл“. И как я бях отворила — въпреки че не обичам уиски — и бях изпила… е, да речем поне няколко огромни глътки. Което вероятно обяснява защо сега ми е толкова лошо.

Съвсем бавно и внимателно успявам да се изправя до седнало положение. Ослушвам се да чуя какво прави Сузи, но не чувам нищо. Апартаментът е празен. Съвсем сама съм.

Сама с мислите си. А тяхната компания, да си призная, ми е непоносима. Главата ми трещи, лошо ми е и цялата треперя… но няма начин, трябва да се раздвижа, за да се разсея и да не мисля за станалото. Ще изляза, ще изпия чаша кафе някъде на спокойствие и ще се опитам да се взема в ръце.