Подмененият
- Автор: Йованофф Бренна
- Язык: болгарский
- Переводчик: Паулина Стойчева Мичева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Подмененият». Краткое содержание книги:
Едно момче живее в съвършения малък град със съвършеното си семейство.
Но Маки Дойл е много повече от това, което изглежда. Той е подменено дете, оставено в люлката вместо човешкото бебе преди шестнайсет години.
Дошъл е от свят на тунели и черна, тинеста вода, на мъртви момичета, ненамерили покой, на древни тайни, подхранвани от човешката болка.
Маки Дойл не е един от нас.
Издава го смъртоносната му алергия към желязо, кръв и осветената земя. Той трябва да се бори, за да оцелее в човешкия свят. Би платил всякаква цена, за да бъде нормален като останалите, да свири на бас китарата си, да се разхожда за ръка с любимото момиче… Но когато поредното човешко дете е отвлечено, Маки слиза в подземния свят на Гентри — пълен със странни и зловещи създания, живеещи под мрачния хълм. И този свят си го иска обратно.
Време е Маки да реши на кой от световете принадлежи и накъде го води сърцето му.
На входа на гробището Ема спря и порови в брезентовия чувал, извади фенер оттам и ми го подаде. Стъклото беше покрито с плътно парче хартия и когато го пуснах, светлината премина през него като съвсем тесен лъч. Той разсея съвсем леко мрака и се плъзна по земята. Навсякъде другаде беше пълна тъмнина. Църквата на баща ми я нямаше, но гробовете бяха недокоснати. Единствената оцеляла част от призванието на живота му беше частта с мъртъвците.
Повдигнах фенерчето към лицето си.
— И как така внезапно стана експерт по проникване в гробища?
— Не обичам да се захващам с нещо неподготвена. — Ема вдигна ключовете. — Освен това, както сам каза, ние няма да „проникваме в гробищата“. Ще влезем през главния вход.
Когато завъртя ключа, портата се отвори със скърцане. Това беше най-странното чувство, да стоя там, на централната алея. Никога не бях стъпвал в гробището. Придържахме се към неосветения парцел и вървяхме по северната пътека, която минаваше покрай безименните гробове и криптата. Усещах миризмата на пушек все по-силно, защото бяхме по-близо до изгорените руини на църквата. Мирисът се просмукваше в града и въздухът беше спарен, невъзможен за дишане. Цялото място беше зловещо, вцепенено в своята болка. Напълно тихо като тишината преди буря, когато всичко и всеки се притаява и чака най-лошото да отмине. Хрумна ми, че е напълно неподходящо да мисля за мъртвите по този начин. Те винаги си бяха тихи.
Ема ни водеше към задната част на гробището, като избираше път между надгробните камъни, където земята беше неосветена, онези парцели, които бяха запазени за самоубийците и мъртвородените. Но истината не беше такава, нали? Да, тази земя беше запазена, но за изоставените чудовища, облечени по милост в нечии чужди дрехи.
Подминахме мавзолея и се насочихме към задната стена, където в мрака се виждаха очертанията на малък и бледен надгробен камък.
В края на гроба Ема пусна на земята брезентовия чувал и започна да вади един по един инструментите. Подреди ги в права линия на плата, сякаш ни предстоеше хирургична операция.
— Насочи светлината към земята.
Тънкият лъч освети калния и гол гроб, все още чакащ да бъде покрит с трева от градинарите. След като махнахме най-едрите кални буци, Ема намести брезентовото платнище отстрани на гроба.
— Хвърляйте пръстта тук и се опитвайте да не излиза извън него. Като свършим, ще я изсипем обратно.
С Розуел започнахме да копаем на смени, а Ема стоеше на ръба на гроба, следеше пръстта да не излиза много навън и ни подаваше инструментите.
Нощта сякаш щеше да продължи вечно. Бях в малкия гроб и копаех все по-дълбоко и по-дълбоко. Струваше ми се, че дупката става толкова гигантска, че няма да мога да изляза от нея. Пръстта се трупаше на купчини върху брезента и се спускаше обратно вътре на малки струйки, падаше върху косата ми, по дрехите ми и по стълбата. Въздухът беше хладен и задимен. Ръцете и гърбът ме боляха, но въпреки студа започнах да се потя и тогава лопатата ми удари в нещо твърдо. Изстъргах калта и Розуел скочи в гроба, за да ми помогне.
Ковчегът беше малък, може би метър и двайсет. Беше по-тежък, отколкото изглеждаше, но ние почистихме пръстта от него, оголихме ръбовете му и подпъхнахме лопатите под единия му край, за да можем да го повдигнем и да го изкараме на тревата. Дървото беше влажно, покрито с плесен или мъх. Ковчегът беше стоял в земята само няколко дни, но от него вече се носеше миризма на разлагаща се плът.
— Това е кутия за кремиране — каза Ема толкова тихо, че едва успях да я чуя. — Дори не е истински ковчег.
— Те са по-евтини — прошепна Розуел с пресипнал глас.
Ема взе отвертка и започна да работи по закопчалката. Тя вече беше хванала ръжда. Когато винтовете се отвъртяха, сестра ми пъхна острието между дървото и метала. Пое си дъх и рязко натисна с отвертката. Закопчалката изскърца силно и цялата изхвръкна встрани.
Близо минута седяхме така, коленичили в тревата, вперили погледи в затворения ковчег.
После Ема въздъхна силно.
— Добре, подай ми фенера. — Ръцете й бяха уверени, но гласът й беше необичайно писклив.
Подадох й фенера, тя го насочи напред и повдигна капака.
Тялото беше малко и странно съвършено. След това Ема насочи лъча светлина към лицето и мистериозното усещане за безупречност изчезна.