Сенсей
- Автор: Донахю Джон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Иван Златарски
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Сенсей». Краткое содержание книги:
„Сенсей“ ще ви отведе в елитния свят на съвременните бойни изкуства, където древните ритуали на честта и отмъщението се отработват до съвършенство.
Някой избива безжалостно най-големите майстори на бойните изкуства в Америка. Начинът на действие е сходен и единственото послание е загадъчно съобщение на стената с подписа Ронин — самурай без господар.
Конър Бърк, чието хоби са азиатските бойни изкуства, е привикан да помогне в разследването. С помощта на своя учител, Ямашита-сенсей, Бърк тръгва по веригата от улики, за да се срещне със собствените си страхове, чувството си за чест и изкусния убиец, непознаващ милост.
— Къде е? — това бяха първите думи на Ямашита към него.
Отново жест към „пагодата“.
— Ще ви го покажа. На него има някаква бележка, но е на японски. Може би някой от вас ще я прочете.
Ямашита тръгна заедно с него.
— Сенсей — предупредително изсъсках аз.
Той вдигна ръка, за да ми каже да остана на мястото си.
— Аз ще отида, Бърк. Ки о цукете.
Това бе традиционното обръщение между майсторите на меча за повишено внимание. Учителят ми чувстваше същото, което чувствах и аз. Това бе неговото указание. И предупреждение.
Откъм вътрешността на дървената конструкция се процеждаше слаба светлина. Вратата бе леко отворена. На десетина метра зад фасадата лежеше дълъг, увит в тъкан предмет. Акейдиън продължаваше да бърбори за мистериозната поява на меча, но Ямашита не му обръщаше никакво внимание. Беше концентриран върху предмета, предстоящия му оглед и връщането при мен.
Бързайки, той мина пред Боби. Моят учител бутна тежката врата и влезе в тясното пространство. Коленичи да огледа предмета. Боби се задържа зад него и се подпря на вратата. И тогава, прекалено късно, за да му попреча, аз видях, че той не си почива. Буташе я.
Вратата се затвори с тежко хлопване и скелето се разтресе. Акейдиън помръдна и чух металното щракване на ключалка. Ямашита се хвърли към вратата, но по изключение преценката му бе изневерила. Удари се в бариерата и скелето се разлюля. Извиках, за да го предупредя. Учителят ми се обърна и успя да вдигне ръка, за да се опази от падащите тръби и дъски. После рухна.
Шумът — трясъкът на чупещо се дърво, звънът на удрящите се една в друга метални тръби, падащи на пода — още отекваше, когато стигнах при него. Междувременно Боби се бе измъкнал на безопасно разстояние в другата част на залата и се бе скрил в един ъгъл. Вратата беше заключена и аз надникнах да видя учителя. Когато най-сетне стигнах при него, той гледаше зад гърба ми.
Учителят ми бе одраскан по главата и леко замаян, но най-лошото бе увисналата му ръка, която бе вдигнал, за да се предпази. Придържаше я с другата по начин, който без никакви думи ти казва каква е истината.
Коленичих и го погледнах през безразборно струпаните върху му дъски.
— Счупена е — направи гримаса той. Извърнах се, за да намеря Боби Кей, но гласът на учителя ме спря. — Бърк — прошепна той, — това е клопка. Внимавай.
— Добре — отговорих му, докато се мъчех с ключалката, — нека първо те извадим.
Ямашита примирено затвори очи.
— Късно е — каза той, взря се в тъмнината и преглътна. — Много е късно. Трябва да отидеш там. — Раздрусах вратата ядосано, но и двамата знаехме какво има предвид. Изправих се бавно и се обърнах в обратната посока.
В другия край на залата се разнесе гласът на Боби Кей:
— Нали ти казах, че ще дойдат.
От сенките се чу изсъскване:
— Глупак! Трябваше да бъде задържан, а не ранен!
Боби пребледня от злобата в гласа, дошъл от тъмнината.
— Казах ти — настоя пак той. Гласът му обаче бе неуверен. — Дай ми сега меча.
Слушах разговора с едно ухо, защото вниманието ми бе съсредоточено върху зрителното поле и невидимите потоци хараге. Усещах увисналата във въздуха заплаха, танцуваща зад кръга на тъмнината. Бях научил урока си. Докато гледах Боби, извъртях тялото си така, че да уловя евентуално движение с периферното си зрение.
— Ние организирахме това, Акейдиън — казах му, но гласът ми бе задавен от последните следи на страха и началото на яростта. Нещо в полусенките се размърда. Обърнах се с цялото си тяло към далечния ъгъл на залата. Боби вече бе тръгнал натам. Приближаваше се до сенките.
За момент се изкуших да извикам: „Защо?“ Идеше ми да изкрещя. На него. На ситуацията, на онова, което дебнеше там. Но нямаше време. Събитията започваха да се разгръщат, съпроводени от обичайните разсейващи емоции и случайни мисли. Усещах го както се усеща падането на тежък товар от гърба ми.
Нещо помръдна в тъмното и една човешка фигура започна да изплува в светлината. Нещата ускоряваха хода си и бях обхванат едновременно от усещане за остра възприемчивост и за забавен ход на времето, което се разтегляше като ластик. Околните предмети излязоха на фокус и контурите им се изчистиха. Движеха се с бавна, преливаща се неизбежност.
Боби вероятно се мислеше за голям хитрец, но силно се надценяваше. Каквато и сделка да бе сключил, Томита никога нямаше да го остави жив. След като схватката приключеше, ако Томита още бе жив, той щеше да отстрани свидетеля. И за това щяха да му потрябват не повече от три секунди.