Криптата на флорентинеца
- Автор: Колдуел Йън, Томасън Дъстин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Николов
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Криптата на флорентинеца». Краткое содержание книги:
— Много съм си до… — започнах аз, без да обръщам внимание на странната твар отсреща с вълча муцуна, зачервени очи, лъскав розов нос и чорлава коса.
Но Джил застана на страната на Чарли.
— Том, изглеждаш ужасно. — Той прекрачи в спалнята, което не бе правил от седмици. — Слушай, тя иска да разговаря с теб. Защо се инатиш?
— Не се инатя. Просто си имам по-важна работа.
Чарли направи гримаса.
— Каква по-точно? Дипломната работа на Пол ли?
Озъбих се, очаквайки Пол да ме подкрепи. Но той мълчаливо стоеше зад тях. Вече цяла седмица се надяваше, че отговорът е само на крачка, че напредвам в борбата с гатанката, макар и мъчително.
— Отиваме в колонадата „Блеър“ — заяви Джил. Имаше предвид редовния петъчен хоров концерт на открито.
— И четиримата — добави Чарли.
Джил внимателно се пресегна и затвори книгата пред мен.
— Кати ще бъде там. Казах й, че идваш.
Но когато отново разгърнах книгата и заявих, че няма да ида, по лицето на Джил се изписа изражение, каквото никога не бе отправял към мен — изражението, което пазеше специално за Паркър Хасет или за някой палячо от курса, дето не си мери приказките.
— Ще дойдеш — изръмжа Чарли и прекрачи към мен.
Но Джил махна с ръка.
— Зарежи го. Да вървим.
И после останах сам.
Отказах се от концерта не заради уязвена гордост, дори не и заради сляпата страст по книгата на Колона. Мисля, че причината бе в сърдечната болка и чувството за провал. Истината е, че обичах Кати, а по някакъв странен начин обичах и „Хипнеротомахия“, ала не успях да покоря нито едната, нито другата. А погледът, който ми хвърли Пол на излизане, говореше красноречиво: той знаеше, че съм загубил борбата срещу гатанката, макар и сам да не го разбирам все още; колкото до последния поглед на Джил — той казваше същото, само че за Кати. Свел очи над три гравюри от „Хипнеротомахия“ — същите, които Тафт щеше да използва след месец за своята лекция, изобразяващи как Купидон се носи през гората в огнена колесница, теглена от жени — аз си мислех за гравюрата на Карачи. Ето че днес малкото момче ме пердашеше, а двете страсти на моя живот гледаха отстрани. Това бе имал предвид баща ми, този урок искаше да науча. Мъките ни не го затрогват. Любовта побеждава всичко.
Две неща най-трудно се приемат в живота, бе казал веднъж Ричард Къри на Пол, провалът и старостта; а те са едно и също. Съвършенството е естествено последствие от вечността — изчакаш ли достатъчно дълго, всичко осъществява своя потенциал. Въгленът се превръща в диамант, песъчинката в перла, маймуната в човек. Просто на нас не ни е дадено през краткия си живот да видим тия преображения и затова всеки провал се превръща в напомняне за смъртта.
Но любовта, струва ми се, е по-особен провал. Тя напомня, че някои преображения, колкото и страстно да ги желаеш, не идват никога; че някои маймуни никога не ще станат хора, та макар и да отлети цяла вечност. Що за маймуна е тая, която дори да разполага с пишеща машина и безконечно време, пак не успява да напечата Шекспир? Да чуя как Кати казва, че иска да сложи точка и че всичко е свършено, би унищожило усещането ми за възможности. Да я гледам под колонадата „Блеър“ как се топли в прегръдките на Доналд Морган би лишило бъдещето ми от перли и диаманти.
И тогава се случи: точно когато потъвах в най-дълбоката бездна на самосъжалението, на вратата се почука. Сетне дръжката се завъртя и Кати влезе както стотици пъти преди. Видях, че под палтото си носи любимия ми пуловер — изумрудения, който отиваше на очите й.
— Трябваше да си на концерта — бе първото, което успях да изрека. И навярно най-лошата от всички възможни маймунски комбинации.
— Ти също — отвърна тя, като ме изгледа от глава до пети.
Знаех как изглеждам в очите й. Сега Кати виждаше онзи проскубан вълк, който Чарли ми показа в огледалото.
— Защо си тук? — попитах аз и се озърнах към вратата.
— Те няма да дойдат. — Тя отново застана пред погледа ми. — Дойдох, за да можеш да се извиниш.
За секунда си помислих, че Джил е нагласил всичко. Че е измислил някаква история колко зле се чувствам и просто не знам какво да й кажа. Но следващият поглед ме убеди в противното. Тя знаеше, че нямам намерение да се извинявам.
— Е?
— Мислиш ли, че вината е моя? — попитах аз.
— Всички го мислят.
— Кои всички?
— Хайде, Том. Извини се.
От спора с нея още повече се ядосвах.