Прелестни създания
- Автор: Штоль Маргарет, Гарсия Ками
- Серия: Прелестни създания #1
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Год: Кръгозор
- ISBN: 978-954-771-230-0
- Переводчик: Паулина Мичева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Прелестни създания». Краткое содержание книги:
Друг път е прокълната…
Лена Дюшан се различава от всички други момичета в малкото градче Гатлин.
Надарена с чародейни сили, тя се опитва да се слее с останалите и да се пребори с проклятието, което преследва рода й от години. Но дори и сред обраслите с бурени градини, мрачни тресавища и ронещи се надгробни камъни на потъналия в следобедна дрямка град, тайните не могат да останат скрити дълго…
Итън Уейт се опитва да напусне града, в който семейството му е живяло винаги, и брои месеците до заминаването си в колеж. През деня отчаяно се бори със скуката, през нощта обаче започва да сънува един и същ странен сън с тайнствено момиче.
Когато Лена идва да живее в най-старото имение в окръга, обвито със зловеща слава, Итън е привлечен неустоимо от нея и е твърдо решен да открие каква е връзката между тях.
В град без изненади — тъмен и злокобен, една тайна може да промени всичко.
И само любовта може да те изведе от мрака…
— Забрави. Моят е тук.
— Какво, по дяволите… — Савана извади нещо от чантата си.
— Използвала си перманентен маркер?! — Емили се изсмя.
Савана държеше маркера пред себе си.
— Разбира се, че не. Нямам представа откъде се е появило това нещо!
— Толкова си тъпа. Това няма да излезе до купона довечера!
— Не мога да се разкарвам с тази гадост по лицето си цяла нощ! Ще бъда облечена като гръцка богиня, Афродита. Това напълно ще прецака костюма ми.
— Трябвало е да бъдеш по-внимателна. — Емили се порови още малко в сребристата си чантичка. Накрая не издържа и изсипа съдържанието й на пода пред шкафчето си. Навсякъде се разпиляха червила, гланцове и шишенца с лак. — Тук трябва да е.
— За какво говорите? — попита Шарлот.
— Моливът, който използвах сутринта. Няма го. — Емили вече беше привлякла публика около себе си, учениците се струпаха да видят какво става. Един маркер се изтърколи от чантата на Емили в средата на коридора.
— И ти си използвала маркер!
— Не, естествено! — изпищя Емили и почна да търка още по-силно бузата си. Черната луна обаче ставаше все по-голяма и по-черна като при другите.
— Знам, че моят молив е тук — каза Шарлот и отключи вратата на шкафчето си. Отвори я, погледна вътре и остана известно време така, без да пророни нито дума.
— Както има? — попита Савана.
Шарлот извади ръката си. Държеше маркер.
Линк размаха помпоните си.
— Мажоретките са върхът!
Погледнах към Лена.
Маркер?
На лицето й се появи пакостлива усмивка.
Май каза, че не можеш да контролираш силите си.
Късметът на начинаещия.
До края на деня всички в „Джаксън“ говореха само за мажоретките. Очевидно всяка от тях, която се беше маскирала като вещица — като Лена, беше използвала перманентен маркер, за да нарисува полумесеца на бузата си, а не молив или очна линия. Мажоретки. Подигравките нямаха край.
Всичките се размотаваха из училище и останалия град, пееха в църковния хор викаха и подскачаха на мачовете с черен маркер на лицата си през следващите няколко дни, докато чернилката не падна от само себе си. Мисис Линкълн и мисис Сноу направо откачили, като разбрали за станалото.
Искаше ми се да ги бях видял.
След училище придружих Лена до колата й, което беше само извинение, за да я държа за ръка още малко. Пронизващите като ток удари, които изпитвах, когато я докосвах, не бяха такава пречка, каквато някой би си помислил, че ще бъдат. Независимо как се чувствах, дали изгарях, или се тресях вътрешно, или дори още по-силно — сякаш бях ударен от мълния, трябваше да бъда близо до нея. Беше ми нужно като въздуха, водата или храната. Нямах избор. Това беше по-страшно от цял месец Хелоуин. И направо ме убиваше.
— Какво ще правиш тази вечер? — Докато ми говореше. Лена разсеяно прокара ръка през косата си. Беше се облегнала на капака на катафалката, а аз стоях пред нея.
— Мислех си, че можеш да се отбиеш у нас, да си стоим вкъщи и да отваряме вратата на хлапетиите, които искат лакомства. Можеш да ми помагаш да наблюдаваме моравата пред нас, за да сме сигурни, че никой няма да подпали клада на нея. — Опитвах се да не мисля за останалата част от плана ми, който включваше Лена и аз на дивана, стари филми и липсата на Ама, която щеше да бъде изпратена да си ходи.
— Не мога. Това е Висш празник. Ще ни дойдат на гости роднини от целия свят. Чичо Макон няма да ме пусне да изляза от вкъщи дори за пет минути, да не споменаваме, че наистина е много опасно. Никога не отварям вратата на непознати в нощ с такава мрачна сила.
— Не бях мислил за Хелоуин по такъв начин.
Не и досега.
Когато се прибрах вкъщи, Ама вече се беше приготвила да си тръгне. Вареше пиле на печката и месеше тесто за кексчета. Не купуваше готово, винаги го приготвяше сама — „единственият начин, по който една уважаваща се жена си прави кексчетата“. Надзърнах с подозрение в тенджерата, чудех се дали това ястие ще бъде поднесено на нашата маса или на Великите.
Отмъкнах си една щипка тесто, но Ама ме хвана за ръката.
— К.Р.А.Д.Е.Ц.
Усмихнах й се невинно в отговор.
— Дръж ръцете си далеч от тестото ми, Итън Уейт. Имам хора за хранене.
Явно нямаше да ям пилешко и кексчета тази вечер.