Страхът на мъдреца (Част II)

Мисълта, че цял един свят на фае създания е привличан от пълната луна, ми се стори обезпокоителна.

— И туй е вярно за всеки фае?

Тя сви рамене и кимна.

— ако желаят и пътя знаят. има хиляди открехнати врати между фае и света, където живееш ти.

— Как не съм чувал нивга за това? Струва ми се чудно да пропусна как в нашия свят фае на тревата танцуват пак и пак…

— но не се ли случи точно тъй? — засмя се тя. — времето е дълго и светът широк е, но ти каза, че чул си първо мойта песен, преди да видиш лунна светлина в косата ми, унесен.

— И все пак струва ми се, че трябва да съм виждал още някой път онези, между световете що сноват.

Фелуриан сви рамене.

— повечето фае са народ хитър и неуловим и изчезват през комина яко дим. сред вас те ходят, облечени в шаед, и крачат преспокойно тъй навред. рокли на кралици ние шием — Фелуриан ми хвърли прям поглед — и знаем доста, за да се укрием. — Тя отново хвана ръката ми. — много от онез от тъмната порода ви преследват, водени от своята природа. какво им пречи то при вас да дойдат, пресичайки на лунна светлина? желязо, огън, бряст и ясен, медни ножове, а също и огледало. сърцатите жени на фермерите, които знаят правилата на играта, оставят хляб, за да се спасят от бедата. но най-лошото от всичко е това, че моят народ страхува се от силата, оставена от нас, когато стъпваме на смъртната земя.

— Май нашият род създава повече неприятности, отколкото си заслужава — признах аз и се усмихнах.

Фелуриан протегна ръка и докосна с пръст устните ми.

— може да се смееш, докато луната е пълна, но знай, че тя има си и страна тъмна. — Тя се завъртя, увиснала на ръката ми, и аз направих бавна спирала. — умният смъртен се бои от нощта, в която няма нежна лунна светлина. — Задърпа ръката ми към гърдите си и започна да ме тегли през водата, докато се въртеше. — всяка твоя стъпка в нощ такава тъмната луна може да събуди от нейната забрава и незабелязано да те издърпа в царството на фае — тя спря и ме погледна зловещо, — където моят бухал ще трябва да остане.

Фелуриан отстъпи крачка назад във водата, като продължаваше да ме дърпа.

— а на място непознато като това какво друго смъртният да направи, освен да се удави?

Направих още една крачка към нея и изведнъж дъното под краката ми изчезна. Ръката на Фелуриан вече не стискаше моята и черната вода се затвори над главата ми. Заслепен и давещ се, аз започнах отчаяно да размахвам ръце, опитвайки се да намеря пътя към повърхността.

След един дълъг и ужасяващ миг ръцете на Фелуриан ме хванаха и ме издърпаха нагоре, сякаш тежах не повече от малко коте. Тя ме доближи до лицето си. Черните й очи бяха неумолими и блестящи.