Нифрон се въздига

- Вие сте принцесата на Меленгар!

Тя отново кимна.

- Да.

- Но... как... защо? - той започна да се надига и потрепна.

- Успокой се - каза му тя с твърд глас. - Трябва да си починеш. Говоря сериозно.

- Не трябва да лежа във ваше присъствие!

- Ще го сториш, ако ти кажа, а аз ти казвам.

-Не... не мога да повярвам... Защо... какво правите тук?

- Тук съм да помогна.

- Невероятна сте.

- А ти понесе бой с камшик, който би умъртвил всекиго. Имаш нужда от почивка и ти заповядвам да заспиваш моментално. Ясна ли съм?

- Да, Ваше Величество.

Тя се усмихна.

- Не съм кралица, Емъри, просто принцеса. Брат ми е кралят. Емъри

изглеждаше посрамен.

- Ваше Височество, тогава.

- Бих предпочела да ме наричаш Ариста.

Младежът изглеждаше шокиран.

- Хайде, опитай.

- Не е подобаващо.

- А нима е подобаващо да отказваш на една принцеса? Особено такава, която е спасила живота ти?

Той бавно поклати глава.

- Ариста - рече срамежливо.

Усмихвайки се, тя импулсивно се приведе и го целуна по челото.

- Лека нощ, Емъри - каза тя и излезе от стаята.

Слезе по стълбите и прекоси прага. Нощта бе спокойна. Точно както Ейдриън бе споменал, небето беше ясно, с изобилни звезди, пръснати из мрачината. Задънената улица Бенинг, свършваща в конюшните на Дънлапови, бе празна.

Беше необичайно за Ариста да е съвсем сама навън. Хилфред неизменно бе играл нейна сянка. Липсваше й, и същевременно се чувстваше добре да е сама сред нощта. Само преди няколко дни бе напуснала Медфорд, ала вече знаеше, че е различна. Винаги се бе страхувала, че животът й нямаше да бъде нищо повече от такъв на благородничка, безпомощен, ограничен. Бе избегнала тази съдба и навлезе в по-престижната, ала също толкова ограничена роля на посланик, която всъщност представляваше по-натруфен вестоносец. Ала сега за пръв път усети, че е намерила истинското си призвание.

Бавно започна да напява. Заклинанието, с което бе омагьосала серетите, бе проработило, а никой не й бе показал как да го стори. Сама бе сътворила магията, използвайки сходна идея и познанията си за Изкуството, насочвайки я към кръвта им.

Това го прави изкуство.

В обучението й действително имаше празнини, ала те се дължаха на характера на липсващото - то не можеше да бъде преподадено. Есрахаддон не бе скрил нищо от нея. Пролуката бе същината на магията. Менторите можеха само да преподават основните техники и методи, ала чисто механичното знание не правеше човек артист. Никой не можеше да преподава креативност или изобретателност. Искрата трябваше да идва отвътре. Трябваше да бъде нещо уникално; нещо, открито от индивида, внезапно осъзнаване, вдъхновение, обединяването на познати елементи по непознат начин.

Ариста знаеше това. Бе го узнала след убийството на рицарите. Знанието едновременно я ужасяваше и вълнуваше. Смъртта на серетите само бе задълбочила ужаса. Ала сега, застанала сама под звездното одеяло в спокойствието на топлата лятна нощ, тя обгърна разбирането си, предизвикващо приятни тръпки. Имаше опасност, естествено, едновременно опияняваща и привличаща; тя се бореше да овладее емоциите си. Припомнянето на ужасените викове на рицарите и израженията им нг помогна да се овладее. Не искаше да се изгуби в силата си. В ума й Изкуството бе могъщ звяр, дракон с неизчерпаем потенциал, жадуващ да бъде освободен; ала пуснат да опустошава света безумен скот би бил нещо ужасяващо. Разбираше мъдростта на Аркадиус и нуждата да обуздава страстта, която сега докосваше.