Бягащият ловец
- Автор: Дозуа Гарднер, Мартин Джордж Рэймонд Ричард
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-046-0
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Бягащият ловец». Краткое содержание книги:
Една нощ Малкото момиче плаваше в небето, но беше с лицето на Елена, гледаше го отгоре неодобрително. „Казах ти, ще те хване чупакабра!“ — каза луната.
В друга нощ — или може би беше по-късно същата нощ? — видя Ла Лорона, Плачещата жена, вървеше по речния бряг, сияеше в тъмното, кършеше ръце и оплакваше всички изгубени деца, скръбта й беше безкрайна и неутешима.
В друг момент беше заседнал в пясъчен нанос и по-голямата част от деня му мина в чудене как би могъл да освободи сала, като е толкова изтощен, докато не осъзна, че е облечен — с неговата си риза и с якето, — и следователно все още спи и сънува. Събуди се и видя, че салът си е все така добре насред широката и спокойна вече река.
Най-изнервящото обаче бяха гласовете във водата. Манек, двойникът му, европеанецът, Лиана. Дори когато беше напълно буден ги чуваше в плясъка и ромона на водата, като разговор в стая наблизо, чиито думи можеше почти да долови. Веднъж му се стори, че двойникът му крещи: „Мадре Диос, помогни ми! Помогни ми! Иисусе Христе, не искам да умра!“
Най-лошото беше, когато чуеше смеха на Манек.
Малката, спокойна част на ума му, която понякога можеше да наблюдава останалото и да го преценява, разбираше всичко това. Халюцинациите, изгарящата жажда, достатъчно силна, за да мотивира дори човек, изгубен сред руините на собствения си ум, подуващия се и почервеняващ крак. Рамон беше в беда и не можеше да направи нищо, за да се спаси. Твърде объркан беше, за да може да подреди и най-простата молитва.
На два пъти се улови, че се унася в някакъв странен сумрачен сън. И двата пъти насила успя да се върне в съзнание, а смъртта се отдръпна някъде към брега. В края на краищата Рамон Еспехо беше корав кучи син, а той беше Рамон Еспехо. Все пак, дойдеше ли третият път — а той неизбежно щеше да дойде, — не мислеше, че ще може отново да се измъкне.
Корабите на енье си оставаха единствените му спътници. Не ястреби вече. Врани и лешояди, висяха в небето и го наблюдаваха. Искаха да умре.
Когато чу бърборенето на непознати гласове — пискливи и възбудени като на маймуни, — отначало си помисли, че е някаква нова фаза на влошаващата му се треска. Не стига, че си въобразяваше познати гласове. Сега цялата колония Сао Пауло щеше да го придружи към ада с многоезичната си глъч. Рибарската лодка, цепеща бавно през водата към сала, беше нов сън. Боята против ръжда, бяло и сиво, но разкрасено с грубия образ на Девата, беше хубав щрих. Нямаше и да допусне, че умът му е способен на такъв изящен детайл. Мъчеше се да накара Девата да намигне, когато салът под него се наклони. Някакъв мъж коленичи до него; черна като катран кожа, широко отворени загрижени очи.
„Да се надявам на яки е прекалено — помисли Рамон, — но пък винаги съм мислил, че Иисус ще прилича поне на мексиканец“.
— Жив е! — извика мъжът. Испанският не беше майчиният му език, а онзи, който го беше научил на него, бе имал ямайски акцент. — Извикай Естебан! Бързо! И ми хвърли въже!
Рамон примига, понечи да се надигне и не успя. На рамото му имаше ръка, леко го бутна надолу.
— Всичко е наред, мучачо — каза черният мъж. — Всичко е наред. Намерихме те. Естебан е най-добрият доктор по реката. Ще се погрижим за тебе. Само не се движи.
Салът отново се разлюля, завъртя се във водата. После се случи още нещо, скок във времето, и той вече беше на носилка, заметнат с наметалото като с одеяло, издигна се над лодката. Нарисуваната Дева му смигна мимоходом.