Малко след залеза
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Весела Прошкова
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Малко след залеза». Краткое содержание книги:
Вероятно като пламенни почитатели на Стивън Кинг вече сте прочели всички (или почти всички) негови романи и знаете, че си струва труда. След като прелистите последната страница на „Малко след залеза“, ще знаете още нещо — че Кинг си остава и некоронованият крал на разказа. С всяка следваща дума, с всеки следващ ред започваме да се чувстваме като мушици, впримчени в паяжината на повествованието, което обаче ни доставя безмерно удоволствие. За Кинг границата между живота и смъртта много често е мъглява, а онова, което поддържа целостта на крехката действителност, всеки момент може да рухне. Оттук и умението му да ни държи в напрежение и да не ни оставя да заспим, докато не прочетем и последната дума. Сама по себе си всяка история е шедьовър, поразяващ не само със сюжета, но и с усещането за съпричастност към героите — обикновени хора, попаднали в необикновени ситуации.
Миговете след залеза или след настъпването на здрача (ако повече ви харесва) са магически — тогава всичко добива други измерения, тогава въображението протяга пръсти към сенките, размиващи се в мрака, и рисува невъобразими сцени. Тогава пристъпвате в света на Стивън Кинг — вълшебен, неповторим и привличащ като магнит.
Питам го как стои въпросът с ножовете и той клати глава.
— Никога не слагам ножове в миялната машина.
Когато се интересувам защо, Н. ми отговаря, че не знае. После, след кратка пауза, ми хвърля смутен, даже някак гузен поглед.
— Винаги мия ножовете в умивалника.
Изказвам предположението, че ножовете в отделението за приборите вероятно биха нарушили реда в света.
— Не! — възкликва той. — Запознат сте с нещата, доктор Бонсейнт, но не ги разбирате напълно.
Заявявам, че в такъв случай трябва той да ми помогне.
— Порядъкът в света вече е нарушен. Аз го наруших миналото лято, когато отидох до Акърмановия парцел. Само че не го знаех. Поне тогава.
Питам го дали сега знае.
— Да. Не всичко, но достатъчно.
Интересувам се дали се опитва да оправи нещата, или се мъчи да предотврати влошаването на ситуацията.
На лицето му се изписва неизразимо облекчение и то се отпуска. Нещо, което отдавна е искало да бъде споделено, най-накрая е изречено на глас. Това са моментите, за които живея. Не става въпрос за изцеление, още сме далеч от него, но за известно време бремето от плещите на Н. е свалено. Съмнявам се, че го е очаквал. Повечето пациенти дори не се надяват на подобно нещо.
— Не мога да ги оправя — шепне той. — Но мога да предотвратя влошаването на нещата. Да. Вече съм го правил.
Това отново ме изправя пред кръстопът. Бих могъл да го разпитам какво се е случило през въпросното лято — миналия август, предполагам, — на Акърмановия парцел, ала още е твърде рано. Сега по-добре да поразклатим малко корените на разваления зъб. А и, честно казано, се съмнявам, че източникът на инфекцията е толкова пресен. По-скоро онова, което му се е случило миналото лято, е било нещо като откат след изстрел.
Подтиквам го да ми разкаже за другите си симптоми.
Н. се разсмива.
— Това ще отнеме цял ден, а ние разполагаме само със… — поглежда часовника си — … двайсет и две минути. Между другото, двайсет и две е хубаво число.
— Може би защото е четно? — питам аз.
Кимването му ми каза, че губя времето и на двама ни с очевидни неща.
— Моите… моите симптоми, както ги нарекохте… идват на групички. — Отново поглежда към тавана. — Има три такива групички. Те се подават от мен… от рационалната ми част… като скали… скали, нали разбирате… о, Боже, мили Боже… като шибаните скали в онзи шибан парцел…
По страните му потичат сълзи. В началото сякаш не ги забелязва, защото продължава да лежи на кушетката със сключени длани, загледан в тавана. После обаче се пресяга към масичката до него, където се намира „Рогът на салфетковото изобилие“, както секретарката ми Санди нарича кутията с хартиени кърпички. Взима две от кутията, избърсва се и смачква салфетките на топче. То изчезва под сплетените му пръсти.
— Значи има три такива групички — продължава Н. с леко разтреперан глас. — Първата е броенето. То е изключително важно, но не е от такова значение като докосването. Има определени неща, които трябва да докосвам. Горелките на газовите котлони например. Преди да изляза от къщи сутринта и преди да си легна вечер. Знам, че се вижда дали са изключени — всички превключватели сочат към нулата и горелките са тъмни, — но чувствам, че трябва да ги пипна, за да съм абсолютно сигурен. И вратичката на фурната, естествено. После започнах да докосвам ключовете за осветлението, преди да изляза от къщи или от офиса. По едно бързо двойно почукване с нокът за всеки ключ. Преди да вляза в колата си, трябва да потропам четири пъти по покрива. И шест пъти, щом стигна там, закъдето съм тръгнал. Четири е хубаво число, шест пък е чудесно число, но десет… десет е като… — забелязах, че е пропуснал една сълза, която бе оставила зигзагообразна следа от ъгълчето на дясното му око до долната част на ухото му.
— Като да станете гаджета с момичето на мечтите ви? — подхвърлям.
— Точно така — кимва Н. — И тя да връзва маратонките си в долната част на езика, така че всички да го знаят.
Питам го дали докосва и други неща, въпреки че знам какъв ще е отговорът. През петте години, откакто практикувам, съм се сблъсквал с доста случаи, подобни на този на Н. Понякога си представям тези нещастни мъже и жени като жертви на хищни птици, които ги кълват до смърт. Птиците са невидими — поне докато някой психиатър (който е или добър професионалист, или голям късметлия) не ги напръска със своята версия на луминол47, разкривайки присъствието им, — ала това не им пречи да са съвсем истински.
47
Химикал, който взаимодейства с хемоглобина, намиращ се в кръвта, и блести в зеленикавосиньо при контакт с нея. Използва се от криминалистите за откриване на следи от кръв, невидими с невъоръжено око. — Б.пр.