Вечна
- Автор: Ноэль Алисон
- Серия: Immortals #1
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Год: Софт Прес
- ISBN: 978-954-685-870-2
- Переводчик: Маргарита Терзиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Вечна». Краткое содержание книги:
Животът й е достатъчно объркан и преди да срещне новия си съученик — Деймън Огъст. Той е потаен, изкусително красив и нечовешки талантлив. Евър е привлечена и същевременно ужасена от него, защото за пръв път среща човек, чиито мисли и аура са недостъпни за нея. А присъствието и докосването му карат целият хаос от чужди мисли в главата на Евър да стихне.
Светът на своенравния и енигматичен Деймън е изпълнен с тайни и загадки, а когато Евър решава да го последва, се оказва въвлечена в опасно приключение, което може да й струва живота, но и да разкрие невероятната истина за това каква е дарбата й и как да я използва.
Деймън изпъшква и клати глава.
— Ама той истински ли е? — питам шепнешком и гледам шашната как Орландо Блум ми намига и ми се усмихва.
— Съжалявам — клати глава Деймън. — Не можеш да възпроизведеш истински хора, а само техните образи. За радост този скоро ще се разсее.
След малко образът на Орландо наистина избледнява и за моя изненада усещам лека тъга.
— Какво става? — поглеждам към Деймън. — Къде сме наистина и как е възможно това?
Деймън се усмихва и създава великолепен бял жребец. Помага ми да го възседна и измисля за себе си същия, но черен.
— Хайде да се поразходим — предлага и тръгва през поляната.
Яздим един до друг по красива и чиста пътека между цветята, окъпани в светлината на всичките цветове на дъгата. Съзирам моя красив папагал макао, кацнал до една котка, и веднага напускам пътеката, готова да го прогоня, за да го спася от острите й нокти. Деймън хваща юздата ми и казва:
— Не се тревожи. Тук няма врагове. Всичко е мирно и спокойно.
Продължаваме да яздим в мълчание, опиянени от красотата на природата. Опитвам се да не пропусна нищо от този празник за очите, но постепенно в главата ми се зараждат десетки въпроси, на които искам да науча отговорите. Просто не знам откъде да започна.
— Светлината, която видя. Онази, която те издърпа оттам — избира си Деймън един от въпросите. — Аз я изпратих.
— В каньона?
— Да — кима Деймън. — И в съня ти.
— Дрина каза, че тя е създала този сън — питам и в същото време не мога да не се възхитя от умението и увереността, с които държи юздите, и на стойката му. Но си спомням картината на стената в дома му, онази, на белия кон, с висяща отстрани сабя, и преценявам, че е имал достатъчно време да се усъвършенства и в язденето.
— Дрина ти показа мястото. Аз ти показах изхода.
— Изхода ли? — притаявам дъх и се опитвам да спра непослушното си сърце.
— Не онзи изход — усмихва се той. — Вече ти казах, че не си мъртва. По-жива си от всякога. Способна си да управляваш материята и да възпроизвеждаш, каквото си поискаш. Това е върховната точка на моментното удоволствие. — И добавя през смях: — Но не бива да идваш тук прекалено често, защото може да се пристрастиш.
— Значи вие двамата създадохте моите сънища? — опитвам се да разгадая странните събития. — В съдружие?
Той кима.
— Това означава ли, че не мога да контролирам дори и сънищата си? — повишавам тон. Раздразнението ми нараства с всяка изминала секунда.
— Не и този сън.
Поглеждам го ядосано и питам:
— Не намираш ли, че това е посегателство над личността? Боже мой! И защо не се опита да го спреш, щом си знаел, че това ще се случи?
Деймън вдига към мен очите си и аз виждам, че са тъжни и уморени.
— Не знаех, че Дрина има пръст във всичко това. Просто наблюдавах сънищата ти. Ти беше изплашена от нещо и аз реших да ти покажа изхода. Тук винаги е безопасно.
— А Дрина защо не ме последва? — оглеждам се наоколо, търсейки зелените й очи.
Деймън взема ръката ми и я стиска в своята.
— Защото не може да види вратата. Само ти можеш да я видиш.
Поглеждам го със съмнение. Всичко е толкова странно, неясно и нелогично.
— Не се тревожи, ще разбереш всичко. Но постепенно. Засега просто се наслаждавай на момента.
— Защо всичко ми изглежда някак познато — оглеждам се несигурно наоколо. Сякаш разпознавам нещо, но не мога да определя къде съм.
— Защото това е мястото, където те открих.
Поглеждам го онемяла.
— Вярно е, че намерих тялото ти до колата. Но душата ти вече бе излязла и бродеше точно тук.
Спира двата коня, помага ми да сляза и ме повежда към малка полянка с мека трева, огряна от мека слънчева светлина, чиито златисти отблясъци изникват сякаш от нищото. В следващия миг материализира огромен и мек диван и подходяща възглавничка за краката ни.
— Искаш ли да добавиш още нещо? — усмихва се закачливо.
Затварям очи и си представям масичка за кафе, няколко дреболии за украса, лампион и красив персийски килим. И когато ги отварям, двамата с него се озоваваме в напълно обзаведена гостна стая сред природата.
— Ами ако завали? — поглеждам към небето.
— Недей…