Къде отиде тя

Беше си вдигнала полата над коленете и си правеше вятър, за да се охлади. Усетих внезапна тръпка да ме пронизва целия, като я гледах така разголена. Всичко ми се стори някак си странно познато — пътечката, изгарящата топлина, младото момиче, което ме очакваше зад завоя.

— Имаш вид на човек, видял призрак — каза ми Луиза.

— Изплаших се, че съм те изгубил.

Тя се засмя.

— Хайде тогава да те държа под ръка.

Пъхна ръката си в моята и ме поведе напред. За щастие, сега теренът беше по-равен, а пътеката започна да се разширява. Когато най-после стигнахме до реката, придошла и помътняла след тазсутрешния порой, започнах да си спомням: вече бях идвал тук преди. Бяхме минавали покрай същите тези скали, покрай които сега Луиза ме водеше, макар че се оказаха много по-малки, отколкото ги виждах в спомените си. Бяхме следвали подобна пътека, но откъм другия бряг. Луиза продължи да ме води напред и все напред, покрай тясното пространство между руслото на реката и скалистия склон. Накрая се добрахме и до пещерата. От нея изтичаше тънко ручейче, колкото да засвидетелства, че вътре има скрит извор.

— Това е топъл извор — обясни ми Луиза. — Когато бяхме малки, двете с Мария често идвахме тук.

Вътре, близо до входа, слънчевата светлина хвърляше неясни полусенки, преди да се потопим окончателно в мрака, царуващ вътре в пещерата. От стените лъхаше някакъв странен дъх и се усещаше зловонна влага. Още по-нататък беше изворът — малък кипящ вир, целият покрит с мехури, които проблясваха смътно в мрака.

— Майка ми също имаше навика да идва тук — казах й аз.

— И те е водила със себе си?

— Само веднъж. Мисля, че тук е водила и любовника си.

Произнесох това съвсем спонтанно, въобще без да се замислям как може да споделям с нея нещо толкова интимно. Но Луиза с нищо не показа, че се е смутила.

— Какво те кара да мислиш така? — попита ме тя.

— Не зная. — Още си спомнях, че тогава намерих нещо тук, зад една от скалите. Но сега нямаше никакви скали, нямаше ги и назъбените дребни камъни, които се бяха запечатали в спомените ми. — Може би заради поведението й тогава или пък заради нещо друго, не мога да си спомня.

— Мога да твърдя, че не е била първата. Хората са водили любовниците си тук от години. Или може би от векове.

— Да си слушала някога някой да ти е говорил за него? — попитах я аз. — За любовника на майка ми?

— Мисля, че е бил чужденец. Някой, който е минал от тук. Поне така са ми казвали моите родители.

— А нещо повече да са ти разказвали?

— Не. Само това.

— Може би са знаели повече, отколкото са споделяли с теб?

— Може би. Но не ми се вярва. Те са прости хора, от онези, които не задават много въпроси.

Тя влезе в пещерата и свали мокасините си, за да потопи единия си крак във вира.

— Затова ли дойде тук? — замислено изрече тя. — За да откриеш кой е бил той?

— Може би. Но вече не съм сигурен.