Индигова магия
- Автор: Мид Ричел (Райчел)
- Серия: bloodlines #3
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Ибис
- ISBN: 978-619-157-048-5
- Переводчик: Стамен Стойчев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Индигова магия». Краткое содержание книги:
След един забранен, но сладостен миг, разтърсил Сидни до дъното на душата й, в нея се противопоставят желанието да остане вярна на принципите, с които е възпитана, и чувствата, които се зараждат в сърцето й.
И тогава среща чаровния бунтар Маркъс Финч — бивш алхимик, извършил нещо непростимо. Той е избягал от организацията на алхимиците и се укрива от тях. На път да разбули тайните, които алхимиците крият от Сидни, Маркъс упорито я подтиква да се разбунтува срещу хората, с чиито възгледи е отраснала, но разчупването на тези окови се оказва много по-трудно, отколкото тя си е представяла.
Водена от нормите, които са й били втълпявани години наред от алхимиците, Сидни се бори срещу древната, тайнствена магия, която е вкоренена дълбоко в същността й. Докато двамата с Ейдриън се опитват да открият злата вещица, която изпива силите на млади момичета с магически способности, Сидни осъзнава, че единственият начин самата тя да не се окаже следващата жертва, е да се довери на магията в кръвта си…
— Пудра ли си сложил? — поинтересувах се.
— Не ме осъждай — отвърна той. — Това ми позволява да се придвижвам много по-свободно. Сабрина избра подходящ за кожата ми цвят.
Спряхме се пред сравнително усамотена малка горичка.
— И така, защо си дошъл? Защо не се обади или не изпрати есемес?
— Защото имам доставка.
Той бръкна в джоба на ризата си и ми подаде сгънат лист, толкова оръфан, че човек можеше да предположи, че е пропътувал из целия свят, докато стигне до мен. Отворих го и когато успях да го изгладя, видях няколко старателно нарисувани диаграми. Погледът ми се стрелна обратно към него.
— Та това са чертежите на Уейд за разположението на етажите!
— Както беше обещано. — Част от самодоволството му изчезна и Маркъс изглеждаше почти впечатлен. — Наистина ли намери начин да се добереш до Сейнт Луис?
— С официално разрешение и всичко останало. Имам предвид, с изключение на частта, в която трябва да проникна в сървърите им. Но имам няколко идеи как да го осъществя.
Той се засмя.
— Разбира се, че имаш. Дори няма да си правя труда да питам. Всяко момиче си има тайни. Може би някой ден ще ми споделиш твоите. — По тона му предположих, че навярно нямаше предвид професионални тайни. — След като всичко свърши.
— Дали някога ще приключи? — попитах. Исках да прозвучи като шега, но се получи малко по-унило, отколкото възнамерявах.
Маркъс ме изгледа дълго и спокойно.
— Не, всъщност… едва ли. Но подпечатването на татуировката в Мексико може да е доста забавно. Надявам се, че ще дойдеш с нас. Най-малкото ще можем да се насладим на всички онези екзотични плажове и маргарити, докато разваляме коварната магия. Имаш ли бански?
— Не. А и не пия.
— Е, може би през някой от дните, прекарани там, и ние ще се задоволим само с кафе. Зная, че го обичаш.
— Аз съм много заета — промърморих, замислена за всичко, което лежеше на плещите ми. — А и ти си наясно, че още не съм решила дали ще премина през първата фаза на развалянето на татуировката.
— Би трябвало, Сидни. — Отново бе добил делови вид и ме потупа по бузата. — Ако не нещо друго, направи поне това. Не им позволявай да те контролират повече, отколкото е необходимо. Зная, че ни смяташ за малко ексцентрични, но това е едно от нещата, за които сме напълно сериозни.
— Здравей, Сидни.
Озърнах се и видях приятелката си Джулия Кавъндиш, понесла голяма купчина с книги. След две секунди и Маркъс се извърна към нея. Очите й се разшириха, тя се препъна и изтърва всичко, което носеше. Цялото й лице пламна.
— О, господи! Голяма съм идиотка.
Понечих да й помогна, но Маркъс се озова мигом до нея, а ослепителната му усмивка грееше по-ярко от всякога.
— Случва се и на най-добрите от нас. Аз съм Дейв.
— Дж–Джулия — заекна тя. Откакто я познавах, никога досега не я бях виждала да се изчервява в компанията на някое момче. Обикновено ги ядеше на закуска.
— Ето, готово. — Той й подаде книгите, прилежно подредени в купчина.
— Благодаря ти. Много ти благодаря. Не беше нужно да го правиш. Искам да кажа, аз съм си виновна. Обикновено не съм толкова непохватна. А и съм сигурна, че си зает. Навярно имаш много работа. Очевидно.
Никога не бях чувала Джулия да бръщолеви подобни безсмислици.
Маркъс я потупа по гърба и аз си помислих, че тя всеки миг ще припадне.
— Винаги съм щастлив да помогна на красива девица в нужда. — Извърна се към мен. — Трябва да вървя. Сидни, ще се чуем.
Кимнах в отговор. Щом той се отдалечи, Джулия отново пусна книгите на земята и забърза към мен.
— Сидни, трябва да ми кажеш кой беше това.
— Той вече ти каза. Дейв.
— Да, но кой е той? — Тя сграбчи ръката ми, явно решена да изтръгне всички отговори от мен.
— Просто един познат. — Замислих се. — По-скоро приятел.
Джулия затаи дъх.
— Вие не сте ли… искам да кажа…
— Какво? Не! Откъде ти хрумна? — Ами… той е невероятен — пророни тя, сякаш това бе достатъчно, за да ни направи сродни души. — Не ти ли се иска просто да му разкъсаш дрехите?
— Пфу, няма начин!
— Наистина ли? — Изгледа ме изпитателно, все едно се шегувах. — Дори мъничко?
— Никак.
Тя отстъпи назад и започна да събира книгите си.
— Божичко, Сид. Понякога не зная какво да мисля за теб. Искам да кажа, радвам се, че той е свободен — свободен е, нали? — но ако бях на твое място, нямаше да дам на никоя да припари до него.