Тайната на Сенеф

Тя преглътна сълзите и продължи да гали ръката на Марго. После почувства нечие присъствие зад гърба си.

— Добър ден, госпожо Грийн.

Обърна се. Беше д-р Уинъкър, красив мургав мъж с ослепително бяла престилка, от когото се излъчваха сигурност и съчувствие. Дорис Грийн знаеше, че това не е просто дежурното му отношение: този лекар наистина го беше грижа.

— Бихте ли отишли в чакалнята? – попита той.

— Предпочитам да остана тук. Ако Марго можеше да ни чуе – и кой знае, може би може – щеше да иска да знае всичко.

— Много добре. – Той замълча, седна в стола за посетители и облегна ръце на коленете си. – Равносметката е следната: чисто и просто нямаме диагноза. Направихме всички изследвания, за които можахме да се сетим, плюс още няколко; консултирахме се с най-добрите специалисти по кома и неврология в страната, както и с болниците „Доктърс“ в Ню Йорк и „Маунт Обърн“ в Бостън, но нищо не помогна. Марго е в дълбока кома, а ние нямаме обяснение. Добрата новина е, че няма свидетелство за трайни мозъчни увреждания. От друга страна, жизнените й показатели не се подобряват, а някои от тях – много важни – бавно замират. Тя просто не реагира на обичайните методи за лечение и терапии. Бих могъл да ви кажа поне дузина хипотези, които отхвърлихме, няколко процедури, които изпробвахме, но всичко се свежда до един факт: тя не се повлиява. Можем да я преместим в „Садърн Уестчестър“, но честно да ви кажа, там нямат нищо, което ние тук да нямаме, а и местенето може да се окаже противопоказно.

— Предпочитам да остане тук.

Уинъкър кимна.

— Трябва да кажа, че сте чудесна майка. Знам, че ви е много тежко.

Тя бавно поклати глава.

— Мислех, че съм я изгубила. Мислех, че съм я погребала. След това нищо не може да е по-лошо. Знам, че ще се оправи – знам го.

Д-р Уинъкър леко се усмихна.

— Може би сте права. Медицината не знае всички отговори, особено в подобен случай. Лекарите съвсем не са толкова безгрешни, а болестите – много по-сложни, отколкото повечето хора си мислят. Марго не е сама. Из цялата страна има хиляди в нейното положение, много болни и без диагноза. Казвам ви това не толкова като утеха, колкото, за да ви дам цялата информация, която имам. Чувствам, че така го предпочитате.

— Вярно е. – Тя премести погледа си от доктора към Марго и обратно. – Странно, не съм твърде религиозна, но се улавям, че се моля за нея всеки ден.

— Колкото по-дълго съм лекар, толкова повече вярвам в изцелителната сила на молитвата. – Той замълча за миг. – Имате ли някакви въпроси? Нещо, което да сторя за вас?

Тя се поколеба.

— Едно нещо. Получих обаждане от Хюго Менцес. Познавате ли го?

— Да, разбира се, работодателят й от музея. Той беше с нея, когато получи пристъпа, нали?

— Точно така. Обади ми се да ми каже какво се е случило, какво е видял – знаеше, че ще искам да науча.

— Разбира се.

— Говорил ли сте с него?

— Да, естествено. Изключително внимателен е – навестява я многократно, за да види състоянието й след влошаването. Изглежда много загрижен.