Сигурно място [bg]

След като попремина първият шок, усети странна празнота в гърдите си. Седна и зачака какво ще последва. И Лайънъл изпита силна потребност да сподели с някого. Ако някой му беше казал, че това е нормална реакция след узнаването на катастрофална или просто вълнуваща новина, щеше дълбоко да се засегне. Той бе убеден, че има нужда от утеха и подкрепа. Но къде можеше да я намери?

Единственият човек, за когото се сети, бе скъпата Вивиън от „Каритас“. Винаги го изслушваше с най-голямо съчувствие при все по-зачестилите случаи на необходимост да разтовари душата си пред нея.

Лайънъл набра номера, както доволен забеляза, с една напълно спокойна ръка. Едва бе започнал да говори и Вивиън бързо го прекъсна. Имала посетител, а пред вратата й чакал още някой. Лайънъл предложи да й звънне по-късно, но тя го отряза, че щяла да му се обади, но нямало да е скоро.

Объркан, той затвори телефона. На кого можеше да се обади сега? Минаха секунда-две, преди да си помисли за Джекс, най-вече защото по неговите разбирания в отношенията им винаги той бе в ролята на утешител. Нямаше какво да губи, ако опита. Джекс вероятно с радост ще посрещне възможността да се отплати донякъде за добротата, която му е била засвидетелствана.

Оказа се точно така. Джекс дотича само след минути с бутилка в ръка. Лайънъл беше толкова благодарен и не се възпротиви Джекс да отвори червеното вино с настояването да пийне малко. После се съгласи да се присъедини и той, тъй като имало „доста необичаен повод“. Сега бутилката бе почти празна.

— Това вино е наистина великолепно. — Лайънъл пресуши третата си чаша, без да забелязва, че питието на Джекс е почти недокоснато. — Определено облекчава болката.

— Господин Фейнлайт ми го даде — каза Джекс. — Свърших му една работа.

Лайънъл си погледна часовника.

— Мислиш ли…

— Не е от някаква специална реколта или нещо такова.

— Май трябва да звънна.

— Казаха, че те ще ти се обадят, ако има промяна.

Лайънъл не си спомняше. Огледа се из стаята, смръщил вежди. Джекс отиде до него с чашата си и седна на канапето до своя благодетел.

— Виждам, че ще трябва да се погрижа за теб, Лайънъл.

— О, Джекс!

— Само докато госпожа Лорънс се оправи. — Джексън се поколеба: — Май тази вечер се налага да остана тук.

— О, би ли останал? Понякога се чувствам толкова самотен.

— Забелязах, Лайънъл. И много пъти ми се е искало да ти предложа приятелството си, не знам дали ще ми повярваш. Просто се страхувах да не прекрача границата.

— Не знам как да изразя благодарността си.

Джексън беше особено горд от себе си за добре подбрания момент. Щеше да дойде време да подскаже на Лайънъл как най-ползотворно да изрази благодарността си, но още не бе настъпил часът; беше прекалено скоро след тъжното събитие, а и преподобният доста се бе наквасил. Джексън нямаше нужда от пиянски обещания. Обикновено те биваха забравяни, щом на сутринта човек се събуди с тежък махмурлук. Целта му беше да го накара да си спомни за своята благодарност, когато е трезвен и спокоен.