Посестрими в занаята
- Автор: Пратчетт Теренс Дэвид Джон
- Серия: Светът на диска #6
- Язык: болгарский
- Переводчик: Елена Паскалева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Посестрими в занаята». Краткое содержание книги:
Но Баба Вихронрав и нейните посестрими от Сборището откриват, че това е доста трудничко, а не както ви го представят разни драматурзи… Каквото очаквате, ще го намерите в тази книга — гърбави крале, загубени корони и предрешени престолонаследници.
Наред с тях ще срещнете и невиждани неща, например гръмотевична буря, обзета от жажда за актьорска слава, или първото в историята презареждане на метла по време на полет. Посестримите в занаята преодоляват невероятни препятствия („Ей, това котле е пълно с гадост!“), за да върнат на трона краля, комуто короната се пада по право.
Поне те така си мислят…
Томджон огледа град Ланкър. Всичко изглеждаше съвсем миролюбиво. Не приличаше на място, където гонеха актьорите на свечеряване. Явно имаха нужда от всяка жива душа.
— Това е столицата на кралството — обясни Леля Ог. — Улиците са добре поддържани, както ще забележите.
— Улици ли? — удиви се Томджон.
— Улицата — поправи се Леля. — Къщите са също така добре поддържани, само на един хвърлей от реката.
— Хвърлей?
— Добре де, като пуснеш нещо през прозореца, пада направо в нея — отстъпи Леля. — Клозетите обаче са чисти, вижте, а има и обширни…
— Госпожо, ние сме дошли да забавляваме града ви, не да го купуваме — прекъсна я Хуел.
Леля Ог хвърли едно око настрани към Томджон.
— Просто исках да ви покажа колко привлекателно кътче е.
— Гражданската ви гордост ви прави чест — продължи Хуел. — А сега, ако обичате, слезте от колата ни. Сигурен съм, че имате още доста дърва за събиране. Милостиви боже.
— Задължена съм ви за закусчицата — каза Леля, като скокна на земята.
— Храната ни — поправи я Хуел.
Томджон го смушка:
— Бъди по-деликатен. Че никога не знае човек. — Обърна се отново към Леля: — Много сме ви признателни, добра ми… а, тя си е отишла.
— Дошли са, за да дават представление — изсумтя Леля.
Баба Вихронрав продължи да люпи боб на слънце. Леля се нервира.
— Е? Няма ли да кажеш нещо? Аз разузнавах. Събирах информация. Не седях само да правя чорба…
— Задушено.
— Много важно.
— Какво представление?
— Не казаха. Май нещо за дука, струва ми се.
— На него пък за какво му е театър?
— И това не казаха.
— Може би е някакъв номер, за да се промъкнат в замъка — обясни Баба с разбиране. — Много хитра идея. Видя ли какво имат в колите?
— Кутии, вързопи, такива неща.
— Явно са пълни с оръжие и доспехи, разчитай на туй.
Леля Ог я изгледа със съмнение.
— Не ми приличаха изобщо на войници. Бяха прекалено млади и мърляви.
— Умно. Предполагам, че по средата на представлението кралят ще прогласи рожденото си право — там, където всички могат да го видят. Добър план.
— Има и още нещо — каза Леля, като си взе бобена шушулка и я задъвка. — Мястото не му хареса твърде.
— Разбира се, че ще му хареса. То си му е в кръвта.
— Доведох ги по пътя с красивите гледки. Като че не бяха особено омаяни.
Баба се поколеба.
— Вероятно те е заподозрял — заключи тя. — Може би просто е бил прекалено изтощен, за да приказва.
Тя остави купата с боба и замислено се загледа към дърветата.
— Кой от семейството ти работи още в замъка? — попита след малко.
— Шърл и Даф помагат в кухнята, откак готвачът изгуби разсъдъка си.
— Добре. Ще поговоря с Маграт. Смятам, че трябва да отидем на театър.
— Перфектно — обяви дукът.
— Благодаря — отвърна Хуел.
— Съвсем точно си предал ужасната случка — продължи дукът. — Сякаш си бил там. Ха. Ха.
— Не си бил, нали? — лейди Фелмет се наведе напред и фиксира с поглед джуджето.
— Осланях се единствено на въображението си — бързо отговори Хуел. Дукесата го изгледа, сякаш подсказваше, че въображението му има късмет, дето няма да го отведат във вътрешния двор и да го разпънат на вериги между четири коня.
— Съвсем точно — обади се дукът, докато прелистваше страниците с една ръка. — Всичко е точно, точно, точно както си беше.
— Както ще бъде занапред — натърти дукесата. Дукът отгърна следваща страница.
— И ти си вътре — възкликна той. — Удивително. Всичко е дума по дума както трябва да се помни. Виждам, че си включил и Смърт.
— Популярен образ — обясни Хуел. — Хората го очакват.
— Кога най-скоро можете да я изиграете?
— Да я поставим — поправи го Хуел и добави: — Вече сме я репетирали. Когато пожелаете.
И продължи наум: „След туй ще се махнем оттук, по-далеч от очите ти, дето са като две сурови яйца, и от тая женска планина в червената рокля, и от тоя замък, който явно привлича като магнит ветровете. Със сигурност няма да е от добрите ми пиеси, в това поне съм уверен.“
— Колко казахме, че ще ви платим? — поинтересува се дукесата.
— Споменахте, струва ми се, още сто сребърника — отговори Хуел.
— Заслужава си всяко пени — обяви дукът.
Хуел напусна бързешком, преди дукесата да започне да се пазари. Но чувстваше, че с удоволствие би платил някоя пара, за да се разкара по-надалеч от това място. „Бижу, значи — помисли си той. — Господи, как някой може да харесва подобно кралство?“
Шутът чакаше на полянката при езерцето. Огледа небето с копнеж и се зачуди къде ли е Маграт сега. Това беше тяхното място, както го беше нарекла Маграт. Фактът, че в момента го споделяше и с няколко дузини крави, сякаш нямаше значение.