Твоята целувка
- Автор: Додд Кристина
- Язык: болгарский
- Переводчик: Павел Боянов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Твоята целувка». Краткое содержание книги:
— Но аз те видях да го използваш. — Елинор се обърна към Мадлин. — Да го беше видяла! Справи се брилянтно с петима нападатели.
— С чужда помощ — сухо допълни Ремингтън. Ентусиазмът на Елинор го изненада:
— Значи не е трудно да съм подготвена за атака, стига да имам под ръка типично женски аксесоар като… не знам… тежък камък в чантичката.
— Това ще свърши работа. — Мадлин определено беше заинтригувана. — Разбира се, не можеш да го носиш в някоя от онези очарователни плетени чантички. Твърде ефирни са.
— Да, наистина е нужно платът да е здрав. Хм, може би кадифе?
— Можеш да въведеш нова мода.
Ремингтън се втренчи в смътните контури на жените. Те бяха осмислили предложението му и сега решаваха проблема с елегантността.
До него Гейбриъл промърмори:
— Никога няма да ги разбера.
— Да благодарим на бога, че са на наша страна — прошепна той в отговор.
Въпреки че бе пийнала само малко пунш, Елинор се чувстваше замаяна.
— Не беше ли забавно?
Ремингтън вървеше по петите й, и тя чудесно знаеше какво му се иска. Същото като всяка нощ. Същото, което тя му даваше с радост.
Елинор тръгна по стълбите, полюшвайки съблазнително хълбоци. Смъкна ръкавиците си и ги захвърли на пода.
— Досега мразех да съм в центъра на хорското внимание, но ето че всички ми се усмихват и ме мислят за умница. И знаеш ли какво? — Тя метна палтото си върху креслото до прозореца. — Когато не ме е страх, аз наистина съм умница.
— Забелязах. — Ремингтън не звучеше доволен.
— Значи ме намираш за досадница? — Тя тръгна заднишком към него.
— В никакъв случай. — Той беше по-красив от всякога с русата си коса и светлосините очи, които не пропускаха нищо. — Просто ми беше по-приятно, когато мъжете не бяха влюбени в теб до един.
— Всички мъже ли? — подразни го тя.
— Мислех си, че като се оженим, те ще пренасочат ласкателствата си към някоя невинна девица, но вместо това почитателите ти упорстват като кучета, тръгнали по следа.
— Да не ме наричаш кучка? — тя се заигра с копченцата на корсажа си.
— Мисля, че думата флиртаджийка ти подхожда повече. — Той внезапно я хвана за кръста, завъртя я към себе си и плени устните й.
Сега тя познаваше целувката му, но както винаги, ефектът й беше поразителен. Цялата страст на изтерзаната му душа се вля в боготворенето на тялото и. Елинор се опиваше от всеки поглед, от всяко докосване.
Той вдигна глава и се взря в нея.
— Как се събрахме по силата на обстоятелствата.
— Това беше съдба — тържествено изрече тя. — Реших да се омъжа за теб, ако Мадлин не дойде да ме спре. Твърдя, че съдбата я задържа далеч от църквата.
Той постави пръст на устните й с крива усмивка.
— Мое мило момче, щях да се оженя за теб напук на всичко. Ако лейди Шапстър беше казала истината по-рано, пак щях да те завлека пред олтара и да те направя моя. Така бях полудял от похот, че… — той млъкна.
Не спирай сега! Но изглежда, че точно такова беше намерението му.
— Че какво? — Елинор остана без дъх.
Той я притегли към себе си и я помъкна към спалнята. Тя се засмя на непохватната му настоятелност и от усещането за пълно щастие.
Ремингтън отвори вратата с ритник.
Лизи, която се беше свила на кравай до леглото им, излая и отново заспа.
— Куче-пазач — изсумтя той.
— По-смела е, отколкото си мислиш — възрази Елинор. — Ако се наложи, Лизи ще те защитава до смърт.
— Не ставай смешна. — Пръстите му трескаво разкопчаваха роклята й. — Това куче е страхливо до мозъка на костите си.
Елинор искаше да спори, но Ремингтън притисна лице към главата й. Когато заговори, тонът му беше яростен:
— Харесвам косата ти.
— Нима? — Боже господи, колко обичаше този мъж, особено сега, когато той правеше възможното и невъзможното, за да й достави щастие. — В такъв случай се радвам, защото и аз я харесвам.
— Просто трябваше да свикна с прическата ти.
— Разбирам те. И аз трябваше да свикна с теб, за да те харесам. — Тя се засмя, когато Ремингтън й се нахвърли и започна да я гъделичка. После той я погледна в лицето и стана сериозен.
— Писах на Магнус.
— На херцога? Така ли? И защо?
— Искам да поговоря с него и да видя какво знае. Да видя дали… — Ремингтън се поколеба — сме на чисто. Негови хора са били в Бостън, преди семейството ми да бъде изтребено и искам да чуя неговото обяснение. Но все пак трябва да знаеш: ти беше права. Херцог Магнус не е човекът, когото търся.
— О, Ремингтън. — Тя го прегърна. — Знам, че съм права. Не зная кой е убил лейди Присила, но не е бил чичо.