Шейх

— Сама си подписала смъртната си присъда, любов моя. Защо го направи? Бих могъл да приема смъртта, като знам, че си в безопасност. Как успя да се изплъзнеш от Харун? Какво прави баща ти в Мекнес? Ако го познаят…

— Чу стража, Джамал. Вратата ще остане заключена до утре на пладне. Баща ми и Харун планират бягството ни. Ще доведат бързи коне до източната стена в най-тъмните часове на нощта.

Джамал поклати глава, поразен от иронията на обстоятелствата.

— Стената не може да бъде изкачена. Вече огледах всяка педя от градежа. Най-отгоре има зазидани парчета счупено стъкло… ще ни разрежат на късчета, дори да можем да се изкатерим. Всичко е напразно, любов моя.

Изведнъж лицето му просветна.

— Може би не всичко е загубено. Ще излезеш от стаята забулена, както и дойде. Само ти и аз ще знаем, че жената, която е била с мене тази нощ, не е Зайнаб. Впрочем — зачуди се той — какво става със Зайнаб? Как я уговори да направи това? Не си й направила нищо, нали?

Червейчето на ревността се размърда под кожата на Зара.

— Не я застрашава никаква опасност. Ти като че ли си доста привързан към нея.

— Зайнаб е мило дете.

— Опитно дете — поправи го Зара.

Джамал се усмихна въпреки сериозността на положението.

— Ревнуваш ли, любов моя?

Зара го изгледа възбудено.

— Сега не е време да говорим за подобни неща. Само знай, че няма да напусна тази стая без тебе. Сега готов ли си да ме изслушаш?

— Ще те изслушам, но това няма да промени нищо. Стената не може да бъде изкачена.

— Баща ми ще намери начин да ни измъкне оттук. Вярвам безусловно и на него, и на Харун. Имат още много време да проучат положението и да намерят решение. Ние не можем да правим нищо друго, освен да отмерваме часовете и да чакаме сигнал от двамата.

— Ах, Зара, твоята непоклатима вяра е толкова въодушевяваща. Не знаеш колко много те обичам.

Зара замря.

— Какво каза?

— Обичам те, сладка магьоснице. Може да е вече късно за нас, но когато си тръгнеш оттук, искам да отнесеш спомена за последните ни мигове заедно.

Той я привлече в прегръдките си и тя покорно се прилепи към него, зашеметена от любовното му признание. Сериозно ли говореше или само казваше онова, което тя би искала да чуе?

— Направих те своя робиня, но аз самият бях поробен — прошепна Джамал срещу устните й. — Легни с мене, сладка магьоснице. Позволи ми да те любя. Искам да се изпълня със сладкия ти аромат. Искам да умра с твоя вкус на устните и с твоето ухание в ноздрите.

— Няма да умреш — възрази яростно Зара. — Няма да го позволя.

Джамал се засмя.

— Моята свирепа войничка! Ако баща ти и Харун успеят в начинанието си, никога повече няма да се съмнявам в тебе. Междувременно нека тази нощ бъде само наша, нека я направим незабравима.