Безразсъдното ангелче

— А, значи искаш да останеш насаме с Хари — отбеляза Лизи и се плъзна бързо от леглото.

— Ама че нахално дяволче! — извика баща й, но в гласа му звучеше сподавен смях. — Марш от тука! — Той сложи Нан на пода и посочи вратата. Момичетата се подчиниха на заповедта му, но Лизи успя да хвърли на родителите си още един лукав поглед, преди да излезе от стаята.

— Не намираш ли и ти, че дъщерите ми злоупотребяват твърде безсрамно с малко ограничената ми подвижност? — попита Даниъл с леко възмущение и затвори вратата зад децата.

— Това наистина ли те изненадва?

— Хъм… добре де, но ще им се наложи много скоро да се съобразят с нещо — каза Даниъл, явно в добро настроение и седна на ръба на леглото. — Ще се наложи да намеря друга гувернантка за децата. Ще ми развържеш ли ризата, миличко? Става по-бързо, когато ти го правиш.

Хенриета се засмя тихичко, смъкна ризата от раменете му, вдигна я внимателно над превързаната ръка.

— Както разбирам, нашите отношения трябва да протичат както преди, нали многоуважеми господин съпруже?

— Добре си ме разбрала — отговори той със самодоволна усмивка. — Достатъчно дълго си се въздържала. Време е да се върнеш към съпружеските си задължения, моя многоуважаема съпруго.

— Никой няма да повярва, че съм ги пренебрегвала по собствено желание — измърмори Хенриета и отметна одеялото. — Мисля, че само раната ще ти създава известни затруднения.

— За да те любя, лявата ръка изобщо не ми трябва.

Точно така е, установи Хенриета след известно време, докато галеше Даниъл по главата, която беше сложил на гърдите й.