Сватбата на Беки Б.

— Здравей, миличка!

— Здрасти, мамо! — Поемам си дълбоко дъх. Ето, че започвам… Спокойна и зряла… — Мамо…

— О, Беки, радвам се, че се обади. Тъкмо се канех да ти звънна. Никога няма да познаеш кого видяхме в Лейк Дистрикт!

— Кого?

— Леля ти Зани! Помниш ли как някога обичаше да си слагаш всичките й стари бижута? И да й обуваш обувките? Много се смяхме, като си спомнихме каква картинка представляваше само — с онези големи обувки и цялата окичена с огърлици…

— Мамо, трябва да говоря с теб за нещо много важно!

— И представяш ли си, бакалинът в селото им си е все същият! Онзи, който ти продаваше ягодов крем. Помниш ли как веднъж преяде с такъв крем и много те боля стомахчето? И на този спомен се смяхме.

— Мамо…

— А семейство Тавъртън все още живеят в същата къща… но…

— Какво?

— Опасявам се, скъпа, че… магарето Керът е… — мама снишава глас — отишло в магарешкия рай. Но пък и то беше много старо вече, горкото, така че сигурно е много щастливо там…

Но това е пълен абсурд! Аз изобщо не се чувствам като възрастен човек! В момента се чувствам като шестгодишно момиченце!

— Всички ти изпращат много поздрави, миличка! — изрича мама накрая и слава богу слага край на спомените си. — И, разбира се, всички ще дойдат на сватбата! Така. Татко ти ми каза, че си искала да говориш с мен за нещо.

— Аз… — прочиствам си гърлото и внезапно си давам сметка за настаналата тишина по трасето, за огромното разстояние между нас. — Ами, исках да… хмм…

Господи! Устните ми треперят, а обиграният ми новинарски глас се е превърнал в прасешко нервно квичене.