Войнствена любима
- Автор: Лий Тамара
- Язык: болгарский
- Переводчик: Силвия Ненкова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Войнствена любима». Краткое содержание книги:
— Въпреки че не съм те родила, Дарт, аз съм твоя майка. Това не ти ли е достатъчно? Нима не се грижих за теб с обич като истинска майка? Нима не…
Дарт отрече думите й с едно ниско гърлено ръмжене.
— Не, това не е достатъчно? Коя си ти?
Мери затвори очи, защото не можеше да понесе болката, която следващите думи щяха да породят.
— Аз съм незаконна сестра на лейди Зара. Аз съм извънбрачно дете. И бях любовница на съпруга й.
У Дарт се надигаха могъщи чувства. Останалите двама в стаята ги усетиха. Единият се страхуваше от тях, другият беше много доволен.
— И как стана така, че ти ме отгледа, лельо? Майка ми ли ме изостави? — Той се разхождаше неспокойно из стаята. Събори един от столовете и за малко не прекатури масата, която се намираше до леглото на Мери.
Мери неспокойно се размърда и спусна краката си на пода. Въздъхна тежко, изправи се и обърна лице към сина си. По бузите й продължаваха да се стичат сълзи. В неговите очи видя само гняв и омраза. Любовта, или по-точно слабото подобие на обич, защото този мъж не беше способен на по-силни чувства, беше изчезнало напълно.
— Аз родих син на барон Байрън в нощта, преди лейди Зара да роди теб и твоя брат — поде тя. — Детето ми умря на следващия ден. Загубата разби сърцето ми. Разбираш ме, нали? — Като не видя съчувствие по лицето му, тя извърна глава. — А Зара имаше две здрави, чудесни момчета, докато едно беше достатъчно, за да бъде наследник на барона. Мразех я. Тя имаше всичко, което аз някога исках — благороднически произход, красота и Байрън. — Тя направи пауза, за да събере смелост и да довърши разказа си. — И така, аз размених мъртвото си дете с едно от нейните, с теб, Дарт. Беше съвсем просто, защото моето бебе беше досущ като теб. А после си тръгнах. Не помислих за последиците. Не помислих за нищо. Отгледах те като свое собствено дете, като плът от плътта си…
— И си ме лишила от всичко! Благодарение на теб сега съм селянин! — извика Дарт и жестоко стисна раменете й. — Аз съм благородник! Виж какво са ми причинили твоята алчност и ревност, жено!
— Ти си второто дете! — напомни му тя, като се сви от болка. Хватката му беше жестока. — И без това нямаше да получиш нищо.
— Нищо? Сигурно щях да живея по-добре. Нямаше да мизерствам така. Можеше да стана рицар и да заслужа богатство.
— Не, Дарт, ти не знаеш какво приказваш. Ти ме обичаш! Аз съм твоя майка.
— Лъжа! — Той я отблъсна от себе си толкова силно, че тя падна на леглото. Сви се на кълбо. Вече плачеше неудържимо и раменете й се тресяха.
Дарт се обърна към Филип, който го посрещна с толкова широка усмивка, че се виждаха всичките му зъби.
— Защо ми разказа всичко това? — попита той, като го заплаши с пръст. — Намислил си нещо, нали?
Филип разтри брадичката си.
— Преди четири години ти ми направи неоценима услуга. Донякъде — добави той, като си спомни, че и Джилбърт, и Лиз-Ан все още бяха живи. — Искам да ти върна дълга си.
Дарт веднага разбра за какво говори той — за нападението, което беше извършил над лагера на брата и сестрата Балмейн.
— Всъщност имам предложение за теб — каза Филип и се изправи.
— И какво е то, милорд?
Филип повдигна вежди.
— Хайде, вече не е необходимо да се обръщаш така към мен. Не съм по-висшестоящ от теб, както се оказа. Ти си ми почти равен. Можеш да ме наричаш Филип.
Дарт се приближи до него.
— Е, Филип, какво е предложението ти?
Филип отиде до вратата.
— Ела, ще говорим другаде. И си вземи нещата, защото не е вероятно да се завърнеш в тази дупка.
— Не! — извика Мери и скочи от леглото. — Не ме изоставяй!
Като се смееше високо, Филип излезе и отиде при коня си. Възседна го и зачака. От колибата долитаха плач, молби и шум като от хвърлени предмети… След няколко минути Дарт застана на прага с преметната на рамо торба. Тръгна към Филип. Мери не го последва. В колибата беше тихо, много тихо. Филип се зачуди как Дарт беше успял да успокои жената, но не го запита. Какво го интересуваше?
— Следвай ме — каза той и обърна коня си. От посоката ставаше ясно, че ще напуснат селото.
Нито един от двамата не проговори, докато не стигнаха до едно отдалечено място, което се намираше в близост до бърз поток. Филип слезе от коня и седна на влажния бряг. Без да каже дума, Дарт пусна торбата си на земята и също седна, но на прилично разстояние от Филип.
— Искаш ли да си върнеш всичко онова, което ти е било отнето? И може би дори да спечелиш още? — попита го Филип.
— Едва ли е необходимо да отговарям на този въпрос — каза Дарт. — Нима мислиш, че бих искал да свърша дните си, като обработвам земята?