Безпощадно

Рик лежеше до нея и бавното му дишане нарушаваше тишината. Една част от нея го харесваше. Той бе най-нежният от всички и Дорис понякога си мислеше, че я харесва. Само мъничко. Поне не я биеше толкова жестоко. Разбира се, винаги трябваше да бъде нащрек, защото гневът му бе не по-малко ужасен от този на Били, но Дорис се опитваше да е добра с него. Другата част от нея й казваше, че е глупачка, но сега съдбата й се определяше не по нейна воля. Пък и знаеше до какво води съпротивата. След една особено тежка нощ Пам я бе прегърнала и й бе прошепнала плановете си за бягство. По-късно Дорис се бе молила приятелката й да е успяла и в края на краищата да има надежда. И после какво? Бе видяла как я довличат тук и безпомощно бе гледала да правят с нея всичко, каквото им дойде наум. Видя смъртта на Пам, конвулсиите на тялото й от липсата на кислород и смеещото се мъжко лице само на сантиметри от това на приятелката й. Единствената съпротива, която се осмели да извърши, бе да среше косите на Пам. И слава богу, че онези не го бяха забелязали. Дорис бе плакала през цялото време и се бе молила по някакъв начин Пам да узнае, че някой мисли за нея дори и в смъртта. Но жестът си остана напълно безсмислен и това направи сълзите й още по-горчиви.

Какво лошо бе сторила? Дорис се питаше колко ли жестоко трябва да е обидила Бог, за да заслужи такъв живот. И как можеше въобще някой да заслужи подобно мизерно и безнадеждно съществуване?