Приказки от Землемория [Tales from Earthsea - bg]

— Какво мога да направя за теб? — каза той. Не се усмихна, но гласът му беше любезен.

— Можете да ме пуснете в Големия дом, господине.

— Знаеш ли как се влиза? — Очите му с форма на бадеми бяха вежливи, но сякаш я гледаха от много мили или много години разстояние.

— Влиза се оттук, господине.

— Знаеш ли чие име трябва да кажеш, за да те пусна?

— Моето собствено, сър. Ириан.

— Нима? — каза той. Това я смути. Тя помълча.

— Това е името, което вещицата Роза от селото ми на Уей ми даде, в извора под хълма Ирия — най-сетне отвърна тя. Казваше чистата истина.

Вратарят я изгледа много продължително.

— Тогава това е името ти. Но може би не цялото ти име. Смятам, че имаш и друго.

— Не го зная, господине.

И след нова дълга пауза каза:

— Може би ще го науча тук, господине.

Вратарят килна леко глава. Много смътна усмивка очерта бръчиците около устните му. Той пристъпи встрани.

— Влез, дъще.

И тя пристъпи през прага на Големия дом.

Заклинанието на Слонова кост за привидност се разпадна като паяжина. Тя беше и приличаше на себе си.

Тръгна след Вратаря по някакъв каменен коридор. Чак в края му се сети да погледне през рамо и видя светлината, струяща през хилядите листа на дървото, изваяно във високата врата, в костенобялата й рамка.

Някакъв забързан по коридора младеж в сиво наметало се закова на място, щом се приближиха. Зяпна Ириан, после кимна късо и продължи. Тя погледна през рамо към него. Той погледна през рамо към нея.

През коридора, на равнището на очите, плавно се носеше някакво мъгливо зеленикаво кълбо, което явно гонеше младежа. Вратарят махна с ръка към него и кълбото го избягна. Ири-ан свърна встрани и се сниши уплашена, но усети как студеният му пламък близна косата й, щом премина над нея. Вратарят я погледна и усмивката му се разшири. Макар да не каза нищо, тя усети, че е загрижен за нея. Изправи се и продължи след него.

Спряха пред една дъбова врата. Вместо да почука, той изписа във въздуха руна с върха на тоягата си — лека тояга от някакво сиво дърво. Вратата се отвори и отвътре отекна глас:

— Влез!

— Почакай малко тук ако обичаш, Ириан — каза Вратарят и влезе в стаята, като остави вратата отворена. Тя видя вътре рафтове, отрупани с книги, маса, затрупана с още книги и мастилници и писания, две-три момчета, насядали на масата, и един сивокос набит мъж, с когото Вратарят заговори. Видя как лицето на мъжа се промени, как погледът му се отклони за миг стъписан към нея, и как той заразпитва Вратаря с тих, напрегнат глас.

После двамата дойдоха при нея.