Загубена любов, последна любов
- Автор: Роджърс Розмари
- Серия: morgan/challenger #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ангел Христов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Загубена любов, последна любов». Краткое содержание книги:
Чужденецът се забърза и изведе неспокойния си кон от товарния вагон, без да отговори.
— „Денвърхаус“, тъй се вика най-добрият хотел в града — рече старецът. — Там отсядат всички приятели на мистър Прендъргаст, колчем минат тъдява.
— Не съм казвал, че съм му приятел — каза мъжът с измамно мек глас, а очите му се втренчиха в стареца и го накараха да замълчи. Бяха дълбоки и тъмносини.
Скочи на гърба на непокорния кон и се насочи към струпаните сгради, открояващи се недалеч на запад. Чудеше се защо са избрали такова отдалечено място за гара. Чу стареца зад себе си:
— Ако търсите нещо евтино, ама добре да хранят, пробвайте в „Каса Лома“.
Без да обръща глава, непознатият благодари през рамо, смушка коня си и се насочи към града. Старецът го проследи с поглед и поклати глава:
— Що ли не е слязъл в Ел Пасо и оттам да хване дилижанса? По-бързо щеше да стигне до Прендъргаст.
Двама мъже, които се шляеха наоколо, заговориха кантонджията, като гледаха след коня и ездача.
— Още един наемник на Прендъргаст. Казвам ти, трябва да турим край на това и да ги очистим.
— Ъ-хъ. Само говорим, но никой пръста си не мръдва. Как разбра, че е от хората на Прендъргаст? Неговите авери никой път не слизат тука.
— Абе, ако не друго, оня е пратен да ни шпионира. Демек да ни види хала. Видя ли цялата железария по него? Два пищова и пушка, съвсем новичка. Казвам ти…
— Викаш, че е от стрелците, дето Прендъргаст се фукаше, че ги е наел? Същият, дето очисти всички заселници от ранчото на дядката Брейди, близо до Ред Маунтийн?
— Кой друг мислиш, мътните го взели? Пак ти казвам, ако не си размърдаме задника… — той погледна свирепо и плю. Беше млад мъж, двайсетинагодишен, с рунтава руса брада и червендалесто лице. Пръстите на едната му ръка си играеха с бакенбардите. Приятелят му плюеше съсредоточено от перона, като целеше стъпалата.
— Гръм и мълнии! Аз лично съм „за“. Я да идем да намерим Милт Кихоу и момчетата. Старият Милт… Мога да се обзаложа, че той ще измисли нещо.
Кривозъбият старец се приближи и каза важно:
— Видях му очите. Иначе на мексиканец мязаше, ама тия очи… Чисто сини, ви казвам и лед студени. Като на убиец. — Като видя, че е привлякъл вниманието, сниши глас и погледна към чиновника, който надзърташе през решетъчното прозорче към тях: — А, и още. Рече, че отивал при мистър Прендъргаст. Уговорили се били, вярно ви казвам.
Вятърът виеше като жена, оплакваща загубена любов, загубено минало, невъзможно бъдеще. Търкаляше тръни по улиците и носеше прахоляк, който щипеше в ноздрите. Червена прах, червено небе, кървава баня от пламък и пурпур, струяща от прашните стълбове на вихрушката, която предвещаваше буря в планините.
Стив нахлупи шапката си и се свъси — всичко му изглеждаше нереално. Дали заради странното име на този град, или просто заради лошото му настроение. И къде, по дяволите, бяха всички?
Видя завързаните на коловете по улицата коне. Нямаше никой. Градът представляваше купчина грозни дървени постройки, струпани сред пустошта. Мъждива светлина се процеждаше от прозорците, сякаш койоти бяха вперили очи в залязващото слънце. Бяха му казали, че преди войната тук е имало голям град. Кръстосващите армии на Севера и Юга го разрушили, докато си играели на война за територията на Ню Мексико. Е, някои хора се бяха оказали упорити и постепенно започваха да строят наново. Но това нямаше никакво значение за конника, който се мръщеше на избелялата табела с надпис „Конюшня“. Е — помисли си Стив — по дяволите, защо не? Едно място, където можеше да прекара нощта, преди да продължи.
Слънцето падна внезапно зад планините като нажежен до червено камък. Мъждукащата светлина на лампата създаваше нещо като уют. Не за първи път Стив мрачно се зачуди защо Сам Мърдок бе решил да удължи ваканцията си, и защо бе избрал да прекара времето си с Големия Джак Прендъргаст в някакво ранчо сред пустошта. Още повече, че неведнъж бе споменавал, че не обича ваканциите. Дяволите да го вземат, няма да си губя времето в чудене — помисли си Стив мрачно. — Сам ще ми каже кога да прескоча до стария негодник.
Доста въпроси си задаваше напоследък. Загубено време… Недостатъчно време. Ругаеше под носа си. Защо не? — помисли отново и се прокашля, за да изчисти гърлото си от полепналата прах. Скочи с леко движение от коня.
Проклет помияр — прецени го веднага дебелият червенокос мъж, който държеше конюшнята, и се изплю. Си Баркър бе забелязал, че конят е неподкован, а и ездачът му бе слязъл от грешната страна. Но като видя ниско прилепналата до бедрото на странника пушка, реши: По дяволите, парите са си пари! А и щом имаше достатъчно да си плати за коня…