Мъртви на прага
- Автор: Харис Шарлейн
- Язык: болгарский
- Переводчик: Калина Кирякова
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Мъртви на прага». Краткое содержание книги:
— И ти реши да ги застреляш? В това число и мен? — Исках да съм сигурна, че мозъкът на Анди проумява случващото се около него. — Само че в твоята вендета има един проблем, Суити. Аз не съм свръхсъщество.
— Обаче миришеш на такава — уверено каза Суити.
— Имам приятели свръхсъщества, а онзи ден се случи така, че прегърнах някои от тях. Но аз самата не съм свръхсъщество и не се трансформирам в каквото и да било животно.
— Заслужаваш си го, щом общуваш с такива.
— Ами ти? — попитах. Втори куршум не смятах да получавам. Съдейки по обстоятелствата, Суити не я биваше много в стрелбата. От четири простреляни жертви имаше само един труп. Да, сигурно не е лесно да се прицелиш добре в тъмното, но все пак… — Защо е тази вендета?
— Аз просто съм жалко подобие на свръхсъщество — изръмжа тя, почти като Дийн. — Бях ухапана след автомобилната катастрофа. Един… получовек… полувълк… се появи от гората в близост до мястото, където лежах окървавена… и проклетата гадина ме ухапа… после някаква кола се появи иззад завоя и го подплаши, но при следващото пълнолуние ръцете ми се преобразиха! Родителите ми буквално повърнаха.
— Ами приятелят ти? Имала ли си приятел тогава? — не спирах да говоря, опитвайки се да отвличам вниманието й. Анди лека-полека се оттегляше максимално далеч от мен, така че Суити да не успее да ни застреля и двамата. Тя планираше да очисти първо мен, това го знаех. Исках и хрътката да се отдръпне встрани, но животното стоеше плътно до краката ми като вярна стража. Суити не знаеше дали кучето е свръхсъщество, а освен това — много странно — не спомена нищо за Сам.
— По онова време бях стриптийзьорка и живеех с един страхотен мъж — процеди през зъби тя. — Той видя ръцете ми, козината… и се отврати от мен. Винаги изчезваше някъде по пълнолуние. Ходеше в командировки. Играеше голф с приятели. Задържаха го до късно на работа. Или поне така твърдеше.
— От колко време стреляш по свръхсъщества?
— От три години — гордо изрече тя. — Двайсет и двама убити и четирийсет и един ранени.
— Просто ужасно — казах.
— Гордея се с това — отвърна тя. — Разчиствам тая паплач от лицето на земята.
— Винаги ли си търсиш работа в барове?
— Така имам възможност да разпознавам гадините — ухили се тя. — Но съм работила и в църкви, и в ресторанти, та дори и в болници.
— О, не. — Стомахът ми се сви от ужас.
Сетивата ми работеха на пълни обороти и веднага усетих, че някой се приближаваше по алеята зад гърба на Суити. Свръхсъщество с двойствена природа, което кипеше от гняв. Не погледнах нататък, за да задържа вниманието на Суити възможно по-дълго. Само че отзад се разнесе едва доловим шум, нещо като прошумоляване на парче хартия, и това беше достатъчно. Суити светкавично се завъртя, подиря пушката на рамото си и стреля. От южния край на алеята се чу писък, който бързо премина в пронизителен вой.
Анди вдигна пистолета и простреля Суити в гърба. Аз се долепих до неравната тухлена стена на „Фураж и семена“ и видях как ръката й изпусна пушката, а от устата й потече кръв. На звездната светлина струята ми се стори съвсем черна. Готвачката залитна и се строполи на земята.
Анди коленичи до нея с пистолет в ръка, а аз се шмугнах покрай тях, за да видя кой ни се бе притекъл на помощ. Включих фенерчето и на няколко метра встрани открих тежко ранен върколак. Куршумът го беше улучил в гърдите.
— Извикай линейка! — креснах аз към Анди и притиснах туптящата рана с всички сили. Надявах се, че постъпвам правилно. Раната се местеше изпод пръстите ми по крайно тревожен начин; очевидно върколакът започваше да възвръща човешкия си облик. Анди все още не можеше да дойде на себе си.
— Ухапи го — извиках аз към Дийн. Кучето се втурна към полицая и гризна ръката му. Анди изпищя, естествено, и насочи пистолета си към хрътката.
— Не! — изревах аз и скочих на крака. — Използвай телефона си, идиот такъв. Извикай линейка!
Дулото на пистолета се завъртя към мен и аз мислено се простих с живота си. Всички изпитваме неосъзнато желание да убием онова, което ни плаши, а аз плашех Анди Белфльор до смърт.
Но в крайна сметка той пусна оръжието, а на широкото му лице се изписаха първи признаци на разум. Той бръкна в джоба си, извади телефона и набра някакъв номер. След това, за мое огромно облекчение, прибра пистолета в кобура си.