Страхът на мъдреца (Част I)

Известно време се гледахме сериозно един друг, после Симон заговори:

— Очевидно тази вечер Амброуз е подплашил някакъв крадец в стаите си. Приятелчето предпочело да скочи през прозореца, вместо да го хванат.

Засмях се кратко и невесело.

— Едва ли. Почти бях излязъл, когато прозорецът се затвори. — Махнах непохватно с ръка. — Събори ме от покрива.

— Помислих, че съм оплескал обвързването — облекчено въздъхна Уилем.

— Предупреди ме достатъчно навреме — поклатих глава аз. — Просто не бях толкова предпазлив, колкото трябваше да бъда.

— Защо Амброуз се върна толкова рано? — попита Симон. — Успя ли да чуеш нещо, когато той влезе?

— Вероятно се е усетил, че почеркът ми не е женски — рече Уилем.

— Имаше защити на прозорците си — обясних аз, — вероятно са свързани към пръстен или нещо друго, което носи със себе си. Сигурно са го предупредили веднага щом отворих прозореца.

— Взе ли го? — попита Уилем.

Поклатих глава.

— Добре ли си? — Симон проточи врат, за да огледа по-добре ръката ми.

Проследих погледа му, но не видях нищо. След това дръпнах ризата си и забелязах, че е залепнала за задната страна на ръката ми. С всичките останали болежки не бях усетил това.

Свалих предпазливо ризата. Ръкавът й беше скъсан и покрит с петна кръв. Изругах горчиво. Притежавах само четири ризи и сега една от тях бе съсипана.

Опитах се да хвърля поглед на раната си и бързо осъзнах, че не можеш сам да си погледнеш лакътя, колкото и да ти се иска. Накрая вдигнах ръка, за да я огледа Симон.

— Не е много — отбеляза той и ми показа с пръсти, че големината на раната е малко повече от пет сантиметра. — Има само една рана и тя почти не кърви. Останалото просто е ожулено. Изглежда здраво си се одрал на нещо.

— Една керемида от покрива падна върху мен — отвърнах аз.

— Късметлия — изсумтя Уилем. — Кой друг би паднал от покрива и би се отървал само с няколко драскотини?

— По колената имам натъртвания с големината на ябълка — възразих аз. — Ще бъда късметлия, ако утре изобщо мога да ходя.

Но дълбоко в себе си знаех, че той е прав. Керемидата, която падна върху лакътя ми, можеше спокойно да счупи ръката ми. Понякога ръбовете им са толкова остри, че режат като бръснач, така че ако ме беше ударила по различен начин, можеше да ме среже чак до костта. Мразя глинените керемиди.

— Е, можеше да е и по-зле — енергично заяви Симон и се изправи на крака. — Да отидем в Медика да те превържат.

— Краем не! — възкликна Уилем. — Не може да отиде в Медика. Ще разпитват, за да видят дали някой не е бил ранен.

Симон седна отново.

— Разбира се, знаех това — съгласи се той, сякаш леко възмутен от самия себе си, и ме погледна. — Поне не си ранен на място, което се вижда.