Богът на дребните неща
- Автор: Рой Арундати
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Год: Жанет 45
- Переводчик: Леда Милева
- Жанр: Культурология
Электронная книга - «Богът на дребните неща». Краткое содержание книги:
Сенки, които само той виждаше.
Коремните мускули се издигаха под кожата му като квадратчетата на шоколад.
Държеше я близо до себе си в светлината на газената лампа и тялото му лъщеше като излъскано с восъчна паста.
Той не можеше да прави две неща едновременно.
Ако я държеше, не можеше да я целува. Ако я целуваше, не можеше да я вижда. Ако я виждаше, не можеше да я чувства.
С кожа на люспи, които падат като сняг.
Аму потрепери.
От студеното чувство в този горещ следобед, че животът вече е изживян. Че нейната чаша е пълна с прах. Че въздухът, небето, дърветата, слънцето, дъждът, светлината и мракът бавно се превръщат в пясък. Че пясък ще изпълни ноздрите, дробовете и устата й. И ще я повлече надолу, оставяйки на повърхността спираловидно отверстие, каквито оставят раците, когато се заравят в пясъка на брега.
Аму се съблече и сложи червена четка за зъби под едната си гръд, да види ще се задържи ли там. Не се задържа. Където и да се докоснеше, плътта й беше стегната и гладка. Под допира й зърната на гърдите й се набръчкаха, втвърдиха се като тъмни орехи и опънаха меката кожа около тях. Тънката мъхеста линия, която започваше от пъпа, водеше през нежната извивка в основата на корема й към черния триъгълник. Като стрелка, насочваща изгубен пътник. Някой неопитен любовник.
Отпусна косата си и се извърна да види колко е израснала. Тя се спусна надолу на вълни, на къдрици и на непослушни завити кичурчета — мека от вътрешната страна, по-твърда отвън, и стигна малко по-надолу от мястото, където тънката й здрава талия започваше да се извива навън към бедрата. В банята беше горещо. Ситни мъниста от пот блестяха като диаманти по кожата й. После се разпукваха и се стичаха надолу. Пот течеше и по вдлъбнатината, образувана от гръбнака й. Аму огледа критично закръгления си, тежък задник. Сам по себе си не беше голям. Не беше голям per se (както безспорно би се изразил образованият в Оксфорд Чако). Изглеждаше голям само защото останалата част от тялото й беше тъничка. Той сякаш принадлежеше на друго, по-сластолюбиво тяло.
Трябваше да признае, че всяко от двете й полукълба с лекота би задържало по една четка за зъби. Може би и две. Изсмя се на глас, като си представи, че върви гола по Айеменем, а от двете страни на задника й стърчат набор от цветни четки за зъби. Бързо потуши смеха си. Стори й се, че полъх на лудост излиза от бутилката и победоносно се носи из банята.
Аму изпитваше тревога от лудостта.
Мамачи казваше, че я имало в семейството им. Патил Амай например на шейсет и пет години започнала да се съблича, да тича гола покрай реката и да пее на рибите. Тампи Качен пък всяка сутрин ровел изпражненията си с кука за плетене и търсел златния зъб, който бил погълнал преди години. Имало и един доктор Мутачен, когото изнесли в чувал от собствената му сватба. Няма ли бъдещите поколения да казват: „Имало една Аму, Аму Айп. Омъжила се за бенгалец. Тя полудяла. И умряла млада. Някъде, в един евтин хотел.“
Чако казваше, че лудостта между сирийските християни била цената, която те често били принудени да заплащат за браковете си с близки родственици. Мамачи твърдеше, че не било вярно.
Аму събра тежката си коса, зави я около лицето си и през раздвоените й кичури надникна към пътя на възрастта и смъртта. Като средновековен екзекутор, който наднича към жертвата през тесните очни процепи в островърхата си черна качулка. Стройна гола екзекуторка с тъмни зърна на гърдите и с дълбоки трапчинки, когато се усмихва. Със седем сребърни резки върху корема, оставени от двуяйчните й близнаци, родени при светлината на свещ сред новините за една изгубена война.
Аму не се боеше толкова от онова, което я очаква в края на пътя, колкото от самия път. По него нямаше километрични камъни. Край него не растяха дървета, които да хвърлят шарена сянка. Над него не се носеха мъгли. Не се виеха птици. Той нямаше завои и дори леки извивки, които да замъглят макар и само за миг ясния изглед към края на пътя. Това изпълваше Аму с ужасна боязън, защото не бе от жените, които искат да им се предсказва бъдещето. Твърде много се страхуваше от него. Затова ако би могло да й се изпълни само едно малко желание, тя би си пожелала да не знае. Да не знае какво ще й донесе всеки следващ ден. Да не знае къде би могла да бъде другия месец, идната година. След десет години. Да не знае в каква посока би могъл да тръгне нейния път и какво се крие зад завоя. Аму обаче знаеше. Или си мислеше, че знае, което е също толкова лошо (защото ако си ял риба насън, това значи, че си ял риба). А това, което Аму знаеше (или си мислеше, че знае), миришеше на блудкавите оцетови изпарения над циментовите вани във фабрика „Парадайз“. Изпарения, от които младостта се набръчкваше, а бъдещето се превръщаше в туршия.