Мъртви преди мрак
- Автор: Харрис Шарлин
- Серия: Sookie Stackhouse #1
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Год: Хермес
- ISBN: 9789542608257
- Переводчик: Светла Ганева-Морисън
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Мъртви преди мрак». Краткое содержание книги:
Тогава се появява привлекателният и загадъчен Бил Комптън. Суки не може да прочете мислите му, но усеща, че той е мъжът на мечтите й. Но Бил също носи своето проклятие – той е вампир. Въпреки че се опитва да заживее сред хората, той не може напълно да промени навиците си. Любовта им е обречена, но Суки решава да послуша гласа на сърцето.
Скоро обаче тя разбира, че не е лесно да обичаш някого, който е мъртъв преди мрак. Когато в градчето са извършени серия убийства, местните хора започват да подозират вампирите. Суки предчувства, че тя ще бъде следващата жертва на мистериозния убиец.
Сам ме погледна озадачено, а аз завъртях очи, за да му покажа отношението си към подозренията на шерифа.
— И той ти каза, че котката е била удушена — продължи да умува Бъд.
— Да.
— У теб ли е лигатурата?
— Не. Дори не знам от какъв материал е била.
— Какво направи с котето?
— Погребахме я.
— Това твоя идея ли беше или на Бил?
— Моя. Какво друго да направя?
— Може да се наложи да я изровим. Ако разполагаме с лигатурата и котката, може би ще разпознаем дали начинът на удушаване съвпада с този при убийството на Модет и Доун — обясни Бъд подробно.
— Съжалявам, не се замислих за това.
— Е, не е чак толкова важно, след като лигатурата я няма.
— Добре, добре. Дочуване.
Затворих телефона вероятно малко по-силно, отколкото трябваше. Сам повдигна вежди.
— Бъд е кретен — рекох му.
— Бъд не е лош полицай — отвърна той кротко. — Никой от нас тук не е свикнал с такива извратени убийства.
— Прав си — съгласих се след миг. — Не беше честно от моя страна. Но той не спря да повтаря „лигатура“, сякаш е горд, че е научил нова дума. Съжалявам, но ме изнерви.
— Не очаквам да си идеална, Суки.
— Искаш да кажеш, че от време на време мога да се издънвам, да не влизам в положение и да не прощавам? Благодаря ти, шефе! — усетих как на устните ми се появи самодоволна усмивка. Протегнах се. Чак когато забелязах Сам да ме изпива с поглед при това движение, отново се смутих. — Ще се връщам на работа — рекох бързо и закрачих към вратата, внимавайки в походката ми да няма и намек за поклащане на ханша.
— Ще гледаш ли децата за няколко часа тази вечер? — попита Арлийн, леко смутена.
Припомних си последния път, когато говорихме за това, и обидата, която трябваше да понеса от нежеланието й да остави децата си с вампир. Не бях поглеждала нещата така, както една майка ги вижда. Сега Арлийн се опитваше да се извини.
— Ще се радвам — изчаках да видя дали ще спомене отново Бил, но не го направи. — От колко до колко?
— Ами, с Рене се каним да отидем на кино в Монро — каза тя. — Да кажем от шест и половина?
— Добре. Вечеряли ли ще са?
— О, да. Ще ги нахраня. Те много ще се радват да видят леля си Суки.
— Аз също горя от нетърпение.
— Благодаря ти. — Арлийн спря, за малко да добави още нещо, но не го направи, каза само. — До шест и половина тогава.
Прибрах се към пет. През по-голямата част от пътя шофирах срещу слънцето, което блестеше така ослепително, сякаш се бе вторачило в мен. Преоблякох се с шорти и тениска в синьо и зелено, сресах се и прихванах косата си с шнола. На кухненската масата имаше неизяден сандвич. Къщата изглеждаше голяма и празна и се зарадвах, когато видях Рене да се задава с колата заедно с Коби и Лиса.
— Арлийн има проблем с един от изкуствените си нокти — обясни той, смутен от необходимостта да говори за такъв женски проблем. — А Коби и Лиса напираха да дойдат.
Той все още беше с работните дрехи — тежки ботуши, нож, шапка и всичко останало. Арлийн нямаше да му позволи да я заведе, където и да било, докато не си вземе душ и не се преоблече.
Коби беше на осем, а Лиса на пет и двамата висяха по мен като огромни обеци, когато Рене се приведе да ги целуне за довиждане. Привързаността му към тях му спечели голяма червена точка в моето тефтерче. Усмихнах му се одобрително. Хванах децата за ръце и се запътихме към кухнята за сладолед.
— Ще се видим към десет и половина — единайсет — обади се Рене. — Става ли? — Хвана дръжката на вратата.
— Става — съгласих се.
Отворих уста да предложа да задържа децата през нощта, както бях правила друг път, но се сетих за отпуснатото телце на Тина. Реших, че тази вечер бе по-добре да не остават тук. Поведох ги към кухнята и минута или две по-късно чух стария пикап на Рене да се отдалечава шумно.
Взех Лиса.
— Едва те вдигам вече, натежала си. Коби, да не си започнал да се бръснеш?
Прекарахме на масата около половин час — докато децата ядяха сладолед и разказваха какво са правили след последното си виждане. После Лиса пожела да ми чете. Извадих бои и книжка за оцветяване и числата, написани вътре с букви, и започна да ми ги чете с известна гордост. Батко й, естествено, трябваше да докаже, че може да чете много по-добре, след което пожелаха да гледат любимото си предаване. Преди да се усетя, се беше стъмнило.