Интервю с вампир

Последва съвсем мимолетен изблик на смях. Момичето беше твърде красиво, а в сивите му очи се четеше истински ужас. Играта ѝ беше твърде истинска. После маската с черепа внезапно беше скрита под пелерината и Смъртта разкри сияещото си бяло лице на публиката, като приглади черната си коса с бързи движения. Изпъна жилетката си и изтръска въображаемите прашинки от реверите си. Смъртта беше влюбена. Бялото лице, сияйните скули и намигащото дяволито око спечелиха аплодисментите на публиката, която беше сметнала това за майсторска илюзия. Всъщност на сцената стоеше истински вампир — онзи, който ме бе нападнал в Латинския квартал — злобен, ухилен вампир, ярко осветен от жълтия лъч на фенера.

Аз посегнах към Клодия в тъмното и стиснах здраво ръката ѝ. Тя обаче стоеше неподвижно като омагьосана. Гората на сцената, из която се луташе безпомощното смъртно момиче, взряно в невидимия източник на смеха, се раздели на две половини, за да позволи на вампира да стигне до жертвата си.

Тогава момичето се приближи до светлините в предната част на сцената и го видя. Спря насред крачка и изхлипа като малко дете. Всъщност тя много приличаше на дете, макар че беше зряла жена. Само леките бръчици по нежната плът около очите ѝ издаваха възрастта ѝ. Гърдите ѝ бяха малки, но надигаха красиво блузата ѝ. Бедрата ѝ бяха тесни, но прелъстителни изпод изцапаната пола. Тя се отдръпна от вампира и аз видях в очите ѝ сълзи, които блещукаха като стъкълца. Изплаших се за нея, дожаля ми. Красотата ѝ беше трогателна.

От мрака в дъното на сцената се появиха няколко нарисувани черепа. Фигурите, които носеха маските, бяха невидими заради черните си дрехи. Само белите ръце, които придържаха пелерините, сияеха. Това бяха мъже и жени вампири, които се приближаваха към жертвата. Един по един те хвърлиха маските на отвратителна купчина и черепите се ухилиха към потъналия в мрак таван. На сцената бяха излезли седем вампира, сред които имаше три жени. Полуразголените им бели гърди сияеха над тесните черни корсажи, а суровите им бели лица се взираха с мрачни очи под черни къдрици. Изглеждаха поразително красиви, докато плаваха в мрака и обграждаха жената. До русата ѝ коса и розова кожа те изглеждаха още по-бледи и студени. Чувах дишането на хората в залата, тихите им въздишки. Спектакълът беше невероятен — този затварящ се обръч от бели лица и водещата фигура на Джентълмена Смърт, който се обърна към публиката с ръце на сърцето и сведена от копнеж глава, за да събуди съчувствието им — не е ли неустоима! Чуха се смехове, въздишки.