Дългото завръщане
- Автор: Флетчър Аарон
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дългото завръщане». Краткое содержание книги:
Земята на имението Тибубъра в австралийската Пустош е попила кръвта, потта и сълзите на много поколения от фамилия Керик, но пък им е дала значително богатство. С изчезването на осемгодишния Джереми Керик, който един ден трябва да наследи всичко, златното наследство губи смисъл. Бягайки от болката, че е изоставено от майка си и отхвърлено от баща си, момчето се скита по неизбродните пътища на Пустошта, за да открие истинската човечност у примитивните аборигени. Сред безкрайните диви простори младият мъж успява да спечели сърцето на жената на своите мечти. Заедно те ще посрещнат предизвикателството на Пустошта и ще победят или ще загинат.
Александра Керик потръпваше вътрешно от смазващата тъга, докато стоеше на гробището на фермата Уаямба. Лек студен дъжд барабанеше по мушамата й. Падна мрак и всичко стана още по-унило на фона на ритуала под ритъма на барабаните, който се изпълняваше без прекъсване вече три дни и нощи в селото на аборигените. Тъжните тонове на бамбуковите диджедеру и ритмичните удари на палките се сливаха с припяващите гласове в напев, наподобяващ стенанията на изгубени души.
Елизабет Гарити бе само на крачка разстояние, но в известен смисъл Александра се чувстваше отдалечена и самотна в тъгата си пред трите нови гроба. В първия бе погребан ратай от овцевъдната ферма, в друг — един пастир. В третия преди час бе положена Шийла Гарити. Тримата били обхванати от пламъците, докато се опитвали да спасят овцете от необичайния зимен полски пожар, причинен от искри, излетели от комина на кораб по река Дарлинг. Нещастието се бе случило в един от ония твърде редки случаи, когато Елизабет и Шийла не са били заедно.
Над звуците на аборигенския ритуал и шума на дъжда откъм къщата долитаха женски и детски гласове, от бараките и стригачницата се носеха разговорите на десетки мъже. Бяха пристигнали от други ферми, а също от Менайнди и Вилкания, за да отдадат почит на починалата дъщеря от легендарния род Гарити — пионерите в този район. Преди по-малко от час гробището бе пълно с хора, а пасторът изнесе траурната служба. След това хората бързо се разотидоха.
След края на службата нямаше причина да остават. А и да се стои под дъжда в настъпващата нощ бе неприятно. Но бяха си тръгнали главно заради Елизабет, при това силно смутени. През цялото време на бдението над тялото, и дори когато пасторът четеше, Елизабет говореше на висок глас на Шийла, сякаш бе още жива, и разпалено я ругаеше, че се е оставила да загине в полския пожар.
— Глупава мръсна крава — хапливо и язвително проговори Елизабет след няколко минути мълчание. — С колко полски пожари си се преборила в живота си, глупава мръснице? А след това се превърна в една мухла и остави огънят да те обхване. Такава загубена коза ли си, та трябва във всеки огнен миг да съм до тебе?
Докато продължаваше суровата тирада, Александра вдигна лице към тъмното небе и дъждът се смеси със сълзите й.
Хората от другите ферми и от градовете бяха пристигнали, подготвени да утешават разбитите сърца заради смъртта на любим човек. Но не бяха подготвени за тази яростна скръб, с толкова неовладяна сила, че започнаха да се държат странно. Най-доброто, което бяха в състояние да сторят по време на бдението и на погребението, когато грубите излияния започваха с нова сила, бе да се преструват, че не чуват нищо.
Съпругът на Елизабет — Колин, също си бе тръгнал от гробището заедно с тримата им сина. И той като останалите не можеше да разбере странната привързаност между жена му и сестра му. Но Александра отдавна бе разбрала, че те представляваха едно цяло, различни и странни като другите същества в далечната Пустош. Бяха като сиамски близнаци с общи органи, всяка от тях се поддържаше и хранеше чрез другата. Сега очите на Елизабет бяха сухи, но тя страдаше сякаш бяха изтръгнали от нея самата й същност.
Когато падна нощта и безплътният глас на Елизабет се понесе в гъстата тъма и дъжда, Александра остана, макар да не бе сигурна дали Елизабет чувства присъствието й. От прозорците на къщата и другите постройки проблесна светлина. Към гробището започна да се приближава някакъв фенер и когато дойде наблизо, Александра видя, че това е Джонатан.
Синът й мълчаливо подаде фенера, след това се отдалечи в нощта. Александра продължаваше да стои редом с Елизабет и съжаляваше, че Дейвид не бе успял да дойде заедно с нея в Уаямба. Той много бе искал да дойде, защото познаваше Шийла от малка, с коса на руси кичури като истинско аборигенско дете. Но през последните седмици отново преживяваше един от зачестилите пристъпи, когато всяко усилие му причиняваше силни болки в гърдите.
В дълбоката си скръб Александра изгуби чувство за времето. Тъгата й заради смъртта на скъпата приятелка се засилваше, тъй като знаеше, че друга приятелка, също толкова скъпа за нея, преживяваше истински ад. После Елизабет внезапно си тръгна. Александра вдигна фенера, за да й осветява пътя, но Елизабет с нищо не показа, че забелязва Александра, докато се приближаваха към къщата.