Облакът
- Автор: Хамънд Рей
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлиян Стойнов
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Облакът». Краткое содержание книги:
След двайсет минути зеленият президентски хеликоптер с кодово име „Марин 1“ — се издигна над изчистената площадка. Увисна за миг, като че ли мереше сили с вятъра, и после се насочи на североизток, право към Финикс. След минута вторият хеликоптер повтори маневрата и зае позиция на сто и петдесет метра зад първия над заснежените равнини на Аризона.
— Не мога да се ориентирам — каза Бил. — Всичко ми изглежда еднакво.
Огромният вертолет бе увиснал над покрит със сняг черен път в селски район на Барнстейбъл, Масачузетс. Полетът дотук бе отнел тринайсет часа и вече наближаваше девет вечерта. Полето под тях и невисоките хълмове наоколо бяха обгърнати от бледокафяво сияние. Плътните облаци пропускаха неоновосиня светлина, породена от триенето на земната атмосфера с облака. Земята бе покрита с толкова дебела снежна покривка, че нямаше разлика между пътища, синори и канавки.
Хеликоптерът се спусна още десетина метра и на светлината на насочения надолу прожектор Бил видя как вятърът от перките разпръсква снега настрани.
— Следвайте пътя — каза той в интеркома. — Мисля, че къщата е на ей онзи хълм.
Търсеха фермата Доус, притежание на семейството на Кристин Кокоран. Бил беше идвал няколко пъти и знаеше, че семейството й възнамерява да използва старото скривалище, построено под хамбара. Но когато предложи този план, не предполагаше, че всичко ще е скрито под дебел сняг.
Вертолетът се издигна и в светлината на мощните му прожектори Бил зърна централната постройка и на известно разстояние — стария обор.
— Май е това — рече той и посочи. — Можете ли да се приземите пред вратата?
— И без това скоро трябваше да кацнем за презареждане — отвърна пилотът. — Нищо не пречи да го направим тук.
В просторния хеликоптер имаше място за двайсет и шестима пътници и тричленен екипаж. Освен основната група бяха взели и шестима морски пехотинци, които да осигуряват охраната.
Първият вертолет кацна сред невероятна вихрушка от сняг на двеста метра от главната постройка. Пилотът се свърза с втората машина и й нареди да кацне до тях.
На Бил и тримата морски пехотинци, които го придружаваха, им трябваха цели десет минути, за да изкатерят заснежения склон — на места затъваха почти до кръста. Зад тях пилотите вече се бяха заели с трудната задача по презареждането на първия вертолет.
Най-сетне стигнаха до обора, Бил едва си поемаше дъх. Един от войниците извади фенерче и освети вътрешността на паянтовата постройка. На пръв поглед изглеждаше занемарена и изоставена, виждаха се само няколко бали слама и части от стара селскостопанска техника. Но Кристин му бе казала, че в дъното ще намери дървен капак в бетонния под.
Намериха то. Нямаше дръжка, но един от войниците намери лопата и го вдигна с нея. Отдолу бликна светлина, после Бил чу шум от приближаващи се стъпки. Чу се и трясък и светлината угасна. Бил инстинктивно се отдръпна и в същата секунда отдолу отекна изстрел и сачмите профучаха на сантиметри от лицето му. Морските пехотинци смъкнаха автоматите от раменете си и се проснаха на пода. Ръцете им машинално заопипваха закачените на коланите гранати.
— Господин Кокоран? — извика Бил. — Аз съм Бил Дънкан — приятел на Кристин.
Последва кратка тишина, после се чу глас:
— Ти ли си, Бил? — Беше Кристин.
— Да, Крис, аз съм — отвърна Бил и даде знак на морските пехотинци да не стрелят. — Правителството се нуждае от помощта ти. Дойдох да те взема.
— Чакай малко — провикна се отдолу Кристин и след миг блесна светлина. После през отвора се подаде дървена стълба и след секунди Кристин Се покатери при тях.
— Божичко, Бил, да знаеш само как ни изплаши! Не очаквахме гости.
— Тези момчета са тук, за да ни пазят — каза той и посочи войниците, които вече се бяха изправили.
— Ама че е студено! — Кристин потрепери. — Слизайте бързо долу, че губим топлина.
Каменното мазе беше просторно и сухо. Десетина души втренчиха погледи в Бил и войниците. Бащата на Кристин все още стискаше ловната пушка. Зад насядалите хора Бил видя планина от консервирани храни, кислородни бутилки и всякакви необходими за оцеляване неща. В ъгъла бръмчеше генератор.
— Толкова се радвам да те видя — възкликна Кристин, прегърна го и го целуна. — Мислех си, че живееш потънал в разкош в някой правителствен бункер.
— Имаше нещо такова — отвърна неохотно Бил. — В Аризона. Искам да дойдеш с мен. Освен това трябва да открием Пол и останалите членове на групата. Имаш ли представа къде може да са се скрили?