Червения рицар

— Слушайте всички! — чу се силен (много силен) глас от селския площад. Като всичките си съседи тя също отвори горната половина на входната врата и се подаде навън.

На площада чакаха дузина войници на едри коне, всичките с отлично полирани доспехи и червени туники, както и също толкова оръженосци и стрелци в по-лека броня, с лъкове на гърбовете.

— Лейди игуменката разпореди всички добри хора от Абингтън веднага да се съберат, за да ги преместим в крепостта! — изрева мъжът. Беше висок, направо огромен, ръцете му бяха дебели колкото бедрата на повечето мъже, а конят под него — висок колкото къщичка.

Йони приставът прекоси площада, едрият войник се наведе към него и двамата потънаха в разговор, изпъстрен с бурни жестове. Маг продължи да си събира багажа. Хвърли фураж на кокошите в задния двор — около седмица щяха да изкарат и без нея, но ако я нямаше по-дълго време, всичките щеше да ги отмъкне нещо. Нямаше крава — Йони ѝ даваше мляко, но беше запазила магаретата на съпруга си.

„Моите магарета“ — помисли си тя. Никога преди не беше товарила магаре, за да пътува. Някой почука на отворената ѝ врата, тя погледна животните и поклати глава, а те я наблюдаваха с морно примирение.

На прага ѝ стоеше едрият войник.

— Приставът рече, че ти първа ще си готова да се изнесеш — кимна ѝ той. — Аз съм Томас.

Поклонът му беше небрежен, но поне се поклони. Огледа го от главата до петите — виждаше се, че неприятностите го следват по петите. Маг му се ухили, защото навремето съпругът ѝ също изглеждаше така.

— И по-готова щях да бъда, ако знаех как се товари магаре — каза тя, а великанът се почеса по брадата.

— Един прислужник ще ти свърши ли работа? Искам да тръгнем до час, а приставът каза, че ако видят, че си си събрала багажа, останалите ще действат по-живо.

Някъде отдясно се чу женски писък и Томас се изплю.

— Проклетите стрелци! — изръмжа той и тръгна към вратата.

— Прати ми прислужник! — извика тя подире му, измъкна една кошница изпод навеса и започна да я пълни с нетрайна, а после и с консервирана храна. Взе наденица, кисели краставички, конфитюр, който сам по себе си беше ценен…

— Стопанке? — разнесе се любезен глас откъм вратата. Човекът беше на средна възраст, изглеждаше твърд като камък и разумен като стара ябълка, а зад него се суетеше кльощаво дванадесетгодишно момче.

— Аз съм Жак, слугата на капитана, а това е Тоби, моят оръженосец. Умее да се оправя с мулета — магаретата едва ли са много по-различни.

Мъжът свали шапката си и се поклони, а Маг направи реверанс.

— Добър ви ден, сер.