Инсценировка

В петък Мики Холър го беше помолил за помощ въз основа на това, че клиентът му бил невинен. Което, естествено, трябваше да се докаже. Но адвокатът пропускаше другата част на уравнението. Ако клиентът му действително бе невинен, убиецът се разхождаше на свобода и никой не го търсеше. Толкова ловък убиец, че да накисне невинен човек. Въпреки възраженията му в ресторанта този факт го измъчваше и през целия уикенд смущаваше мислите му. Просто не го оставяше на мира.

Той извади джиесема от джоба си и натисна един от бутоните за бързо избиране. На петото иззвъняване му отговори напрегнатият глас на Вирджиния Скинър.

— Заета съм, Хари, какво има?

— Неделя привечер е, какво…

— Повикаха ме по спешност.

— Какво е станало?

— Снощи са нападнали Санди Милтън в Удланд Хилс.

Милтън беше консервативен общински съветник. Скинър отразяваше политическите събития в „Таймс“. Бош разбираше защо са я повикали в неделя. Не разбираше обаче защо тя не му се е обадила, може би за да се посъветва с кого да се свърже в ЛАПУ, за да научи повече подробности. Това му подсказваше какво става с отношенията им през последния месец. Или по-скоро какво не става.

— Трябва да затварям, Хари.

— Ясно, извинявай. Ще ти звънна по-късно.

— Не, аз ще ти звънна.

— Добре. Остава ли уговорката ни за вечеря?

— Да, естествено, но сега трябва да затварям.

Връзката прекъсна. Бош влезе вътре да си вземе бира от хладилника и да провери съдържанието му. Установи, че с нищо не може да изкуши Вирджиния да се качи на хълмовете. Пък и към осем дъщеря му щеше да се прибере от смяната си в „Запознаване с полицията“1 и щеше да е неловко да завари приятелката му вкъщи. Двете с Мади тепърва започваха да се опознават.

Затова в крайна сметка реши да предложи на Скинър да вечерят някъде в града.

Тъкмо си отвори бутилката и превключи музиката на запис на Рон Картър в „Блу Ноут Токио“, когато джиесемът му иззвъня.

— Хей, много си бърза.

— Току-що предадох материала. Съвсем кратък анализ на политическите последици за Милтън. Ричи Пикльото ще ме привика след десетина-петнайсет минути да прегледаме коректурата. Имаме ли достатъчно време, за да си поговорим?

Ричи Пикльото беше нейният редактор, Ричард Ледбетър. Вирджиния го наричаше така, тъй като бил млад и неопитен — имали двайсет години разлика, — но упорито се опитвал да я учи на собствения й занаят, обяснявал й как да си пише репортажите и ежеседмичната рубрика за градската политика, която настоявал да наричат „блог“. Отношенията им съвсем скоро щяха да стигнат до кризисна точка и Бош се боеше, че в случая тя е уязвимата, защото дългият й стаж означаваше по-голяма заплата, а това съответно я правеше по-съблазнителна мишена за ръководството.