През лицето на света

Навън дъждът се сипеше от югозапад, пришпорван от неотклонимия морски вятър. Лийт можеше да усети солта във въздуха и макар да знаеше, че морето се намира на повече от две левги, си представи как чува огромните бели вълни да се разбиват върху пясъка. Беше се смрачило. Зачуди се как ще намери пътя към дома.

— Бързо! — чу Кърр да го вика някъде отпред и затича сред пръските към ивицата жълта светлина.

Вътре го чакаше чаша горещ чай. Изпи го с облекчение, греейки вкочанените си ръце около чашата, а със съдържанието й — вътрешностите си. Стори му се, че в съседната стая някой се изкашля и погледна въпросително към фермера, който отвърна на немия му въпрос с нетрепващ поглед. След миг старецът стана и напусна стаята, оставяйки Лийт сам.

След като малко топлина се разля по тялото му и отново можеше да мисли бистро, Лийт остави чашата си и любопитно заоглежда помещението. Не приличаше на типа къща, която един стопанин на четири коня би трябвало да притежава. Изглеждаше достатъчно голяма — имаше преддверие, отвеждаща към очевидно отделни спални — но бе разхвърляна, занемарена, груба. Бледа, лека пожълтяла вар, отронила се от обвитите с паяжини ъгли, придаваше на стаята запуснат и бедняшки вид. Очевидно беше някакъв тип всекидневна, рядко използвана; вмирисана на плесен, затрупана с чупливи украшения, небрежно поставени на остроръби маси — определено не стая, в която някой живее.

Размислите на Лийт бяха прекъснати от завръщането на фермера с друга чаша, привидно празна.

— По-добре се прибирай, момче. Изглежда времето се поуспокои, но не след дълго отново ще пощурее и то този път от север. Готов ли си?

Лийт кимна, макар да не бе сигурен какво има предвид старецът. Той щеше да го придружава? Последва фермера навън. Бе значително по-светло; дъждът падаше право надолу и само понякога се завихряше от вятъра. Влязоха в плевнята, спирайки се за миг да запалят отново факлата. Друга факла в далечния й край осветяваше преградите на конете и на трепкащата светлина фермерът затърси седло и юзда. Конете започнаха да удрят крак и да нервничат, очевидно наясно с намерението на стопанина си да язди. Лийт почувства топъл дъх на тила си. Обръщайки се, видя дълга муцуна да се извисява над него. С изненада и удоволствие, той погали конската глава.

Старецът изведе червеникавокафява кобила от най-последното отделение, докато я потупваше по муцуната и й шепнеше в ухото. Навън, в притихналия късен следобед фермерът се качи на седлото с лекота, издърпа момчето зад себе си и подкара коня в бърз ход. Лийт щеше да се прибере по изискан начин.