Хладна кожа [bg]

— Споделете нещо от вашите планове за бъдещето, друже мой — добави накрая.

— Как можете да говорите така, когато умирате? — го укорих аз, облян в сълзи.

— Какво ви кара да смятате, че хора като мен умират? — ме засече той.

Този ден и двамата напуснахме дома му, и двамата завинаги.

В известен смисъл всички усилия, които този човек хвърли за мен, се оказаха двойно безполезни. Книгите, които ме караше да чета като допълнение към упражненията и уж трябваше да ме калят за суровия живот, направиха бездруго нежната ми кожа още по-чувствителна. Той нямаше вина. Благодарение на него вече не бях младежът, излязъл от „Блакторн“. Но Ирландия си беше същата и в това той не играеше никаква роля. Каква е ползата, ако най-ясно виждащият от всички люде ти покаже слънцето някоя нощ? Педагогиката му бе насочена обратно на действителността. Така че аз прегърнах републиканската борба с всичката си безадресна обич, останала след загубата на Том.

В републиканското движение ръце имаше в излишък, липсваха мозъци. Макар и зелен, аз имах и образование, и екстравагантна хуманитарна култура. Ръководството предпочете да ми повери логистиката, вместо участие в преките сблъсъци. Винаги съм вярвал, че най-драматичните съдби ги пише иронията: специалистът по морска логистика от „Блакторн“, СМЛ first class, се превърна в специалист по подривна логистика, СПЛ, и то съвсем не посредствен. Не след дълго минах в нелегалност. Англичаните обявиха награда за всяка улика, която би помогнала да ме хванат. Първо ме оцениха на десет паунда. Сетне ги направиха петнайсет. Сетне трийсет и пет и петнайсет шилинга — неведоми са пътищата на английската счетоводна прецизност — и накрая четирийсет и пет. Срамота. Не успях да вляза в клуба на лидерите с глави, оценени над петдесет паунда. Не бях заслужил, предполагам. Не станах нито идеолог, нито стратег, а проста свръзка между водачите и бойците, пръснати из цялата страна. Но на този етап моето положение бе много опасно. Понякога се измъквахме от скривалищата си по плевните минута преди пристигането на англичаните, през прозорчето и на бегом. Една вечер дори откриха огън по нас, докато изчезвахме в далечината. Цялата нощ ни дишаха във вратовете. Благословени да са предците ни от стара Ирландия, осеяли пейзажа с каменни дувари: зад тях се скрих, в техните лабиринти изчезнах. Поредно доказателство за това, че във войните се сражават силите на настоящето и тези на миналото.

Като правоверни ирландци, след всяко поражение се заемахме с въодушевление да подготвяме следващото. Колкото и да е странно, именно това наше мравешко постоянство изтощи противника. Лелеяният ден настана. Ден, в който закрачих волно из Дъблин и осъзнах, че вече не нося униформа със защитен цвят, а цивилен костюм. Разликата не беше в дрехите, а в това, че вече не се страхувах. Англичаните си отиваха.