В черно като полунощ [bg]

— Не умна, господин Низки, просто по-умна от теб. А това не е трудно.

— Тъй ли? Ама човек от акъла си пати. А такава малка фуста като тебе, дето си вре носа в чуждите работи… Какво ще правиш, като задумкат за теб, а?

— Бягай, господин Низки. Изчезвай оттук. Това е последният ти шанс — промълви тя. И сигурно беше така. Вече се чуваха откъслечни викове.

— Е, ще позволи ли ваше величество на един чиляк да си сложи обущата? — саркастично подметна той и се пресегна да ги измъкне иззад вратата, обаче се четеше като отворена книга — много тънка, с петна от пръсти по всички страници и парче бекон за отметка.

Той се нахвърли с вдигнати юмруци.

Тифани отстъпи крачка, хвана китката му и освободи болката. Усети как се плъзга по ръката ѝ, която мигновено изтръпна, и минава от сключените ѝ пръсти в Низки — цялата болка на дъщеря му в една секунда. Направо го преметна през кухнята и сигурно беше изпепелила всичко в него, освен животинския му страх. Той се втурна през разнебитената задна врата като бик, строши я и изчезна в тъмнината.

Тя се завлече обратно до плевнята, където гореше фенер. Според Баба Вихронрав отнетата болка не се усещала, но това беше лъжа. Необходима лъжа. Усещаше се, но понеже в действителност беше чужда болка, някак се понасяше. Освобождаването ѝ обаче направо подкосяваше краката.

Когато яростната, думкаща тълпа връхлетя в двора, Тифани тихо седеше в плевнята със спящото момиче. Тълпата обиколи цялата къща, но не влезе вътре — това беше едно от неписаните правила. Трудно е да се повярва, че анархията на този порив има правила, но беше така. Злокобното думкане можеше да продължи три нощи или да спре отведнъж, но докато траеше, никой не излизаше от къщата, нито се вмъкваше крадешком в нея, освен за да моли за прошка, разбиране или десет минути да си събере багажа и да офейка. Думкането никога не почваше по предварителна уговорка. То като че хрумваше на всички наведнъж. Ставаше, когато селото реши, че някой е пребил жена си твърде жестоко или кучето си твърде зверски, или ако женен мъж и омъжена жена забравят, че са задомени за другиго. Имаше и други, по-тежки престъпления, които също отприщваха съдбовното думкане, но за тях не се говореше открито. Понякога хората го избягваха, като се поправяха, обаче нерядко си стягаха багажа и изчезваха преди третата нощ.

Низки нямаше да схване намека. Той щеше да излезе навън с вдигнати юмруци. И щеше да се разрази бой и някой щеше да направи нещо глупаво, тоест нещо даже по-глупаво от това, което Низки беше направил. А после баронът щеше да разбере и хората можеше да изгубят поминъка си, което значи, че трябва да напуснат Кредище и да минат може би над петнайсет километра, за да открият работа и нов живот сред непознати.

Бащата на Тифани имаше развита интуиция и няколко минути след като думкането поутихна, открехна вратата на плевнята. Тя знаеше, че го поставя в неудобно положение. Той заслужаваше уважението на хората, но сега дъщеря му някак си беше станала по-важна от него. Вещиците не приемат нареждания от никого и тя знаеше, че другите мъже го подкачат за това.