Анихилация [bg]

Качих се обратно по стълбите до площадката. Геодезистът и антропологът ме гледаха с очакване, като че ли можех да им кажа нещо повече. Антропологът беше на ръба: погледът й не можеше да се спре върху нищо, а постоянно скачаше и блуждаеше. Но какво можех да им кажа за думите на стената, освен че бяха или невъзможни, или налудничави, или и двете? Бих предпочела да бяха написани на непознат език, в известен смисъл това щеше да бъде по-малка загадка за решаване.

— Трябва да се върнем горе — заявих аз.

Препоръчах този курс на действие не защото беше най-добрият, а защото исках да огранича контакта на другите със спорите, докато не видех дългосрочните им ефекти върху мен. Освен това съзнавах, че ако остана по-дълго тук, може да изпитам силен импулс да се върна долу и да продължа да чета думите нататък. Тогава другите щяха да ме задържат насила, а не знаех какво ще направя в такъв случай.

Те не възразиха. Но докато се изкачвахме нагоре по стъпалата, за момент изпитах световъртеж, въпреки че се намирах в тясно и затворено пространство. За миг ме обзе паника и стените добиха оттенък на плът, сякаш бяхме проникнали в гърлото на грамаден звяр.

* * *

Когато разказахме на психолога какво сме видели и й цитирах част от думите, тя първоначално замръзна със странно съсредоточен вид. После реши да слезе и лично да види надписа. Вътрешно се борех дали да я предупредя да не го прави. Накрая казах:

— Разгледай ги само от върха на стълбите. Не знаем дали има токсини. Ще се върнем по-късно с противогази.

Поне бяхме наследили такива от последната експедиция в един запечатан контейнер.

— Парализата не е ли убедителен анализ? — попита тя, вперила поглед в мен.

Усетих някакъв сърбеж, но не казах нищо, не направих нищо. Другите като че ли дори не я бяха чули. Едва по-късно щях да разбера, че се е опитала да ме подчини с хипнотично внушение, предназначено единствено за мен.

Реакцията ми явно е попаднала в диапазона на приемливото, защото тя тръгна надолу, а ние притеснени я чакахме горе. Какво щяхме да правим, ако не се върнеше? Обзе ме собственическо чувство. Подразних се от мисълта, че може и тя изпита същата потребност да прочете надписа докрай, но за разлика от мен, да й се подчини. Макар да не разбирах смисъла на думите, искаше ми се да има такъв, за да мога по-скоро да отстраня съмнението и да върна разума в уравненията си. Тия мисли отвличаха вниманието ми от ефекта на спорите върху организма ми.

За щастие, другите две жени нямаха никакво желание да разговаряме, докато чакахме. Само след петнайсет минути психологът непохватно се качи обратно по стълбите и излезе навън, като мигаше с очи, докато зрението й се пригоди към дневната светлина.

— Интересно — каза тя с равен тон, като се изправи пред нас и изчисти паяжините от дрехите си. — Никога не съм виждала подобно нещо.