Изворът [bg]

След това започна да стиска ръце, попивайки потта от лицето си с крайчеца на рулото пергаментова хартия, кимаше, усмихваше се, задушаваше се в черната тога и хранеше надежда, че хората няма да забележат майка му, която хлипаше от радост, обвила го с ръце. Президентът на Института се ръкува с него и изрече с гръмовен глас: „Стантън ще се гордее с теб, момчето ми.“ Деканът му стисна ръката, повтаряйки: „… славно бъдеще… славно бъдеще… славно бъдеще…“ Професор Питъркин се ръкува с него и го потупа по рамото: „… и ще видите, че това е страшно важно; преживях го, когато строях пощата в Пийбоди…“ Кийтинг престана да го слуша, защото много пъти беше чувал историята за пощата в Пийбоди. Тя беше единствената сграда, построена от професор Питъркин, преди да пожертва кариерата си, за да стане преподавател. Много се изговори за заключителния проект на Кийтинг — Дворец на изящните изкуства. В този миг Кийтинг не можеше да си спомни за нищо на света какво представляваше този проект.

На фона на всичко това пред очите му оставаше Гай Франкън, който се ръкува с него, а в ушите му звучеше любезният глас на Франкън: „… както ви казах, възможността все още е отворена за вас, момчето ми. Разбира се, като имате тази стипендия… ще трябва да решите… дипломата от Академията по изящни изкуства е много важна за един млад човек… но за мен ще е удоволствие да работите в нашата фирма…“

Дипломирането на випуск ’22 беше дълго и тържествено. Кийтинг изслуша речите с интерес. Безкрайните изречения, че „младите хора са надеждата на американската архитектура“ и „бъдещето отваря своите златни врати“, бяха предназначени за него. Знаеше, че надеждата е той и бъдещето е негово. Приятно му беше да чуе това потвърждение от устата на толкова изтъкнати хора. Гледаше сивокосите оратори и си представяше колко по-млад ще бъде, когато достигне тяхното положение и се издигне над тях.

И изведнъж се сети за Хауърд Роурк. За негова изненада името, проблеснало в паметта му, по неясни причини му достави мигновено удоволствие. След това си спомни: Хауърд Роурк беше изключен от университета тази сутрин. Мълчаливо се упрекна и направи съзнателен опит да изпита съжаление. Но тайният проблясък припламваше веднага, щом се сети за изключването. Този случай окончателно доказа, че е било глупаво от негова страна да смята Роурк за опасен съперник; известно време Роурк го притесняваше повече от Шлинкър, макар че беше две години по-млад и един курс след него. Дори да се е съмнявал кой от двамата е по-талантлив, нали днес всичко бе решено окончателно? Освен това, спомни си той, Роурк се държеше много добре с него, помагаше му винаги, когато закъса с някой проект… всъщност точната дума не е „закъса“, а просто когато не му стигаше време да го обмисли, да го начертае или нещо подобно. Господи! Колко го бива Роурк да разплете объркан чертеж, сякаш дръпва някаква нишка и всичко се оправя… е, и какво като е добър? Сега вече с него е свършено. След тази мисъл Питър Кийтинг най-после изпита успокоителен пристъп на симпатия към Хауърд Роурк.