Островът на скъпоценностите

— Клетото момче! — рече майорът. — Искаш ли да се махнеш от къщи?

— Не. Ще остана при майка.

— Ах, чудесно! Но ако тя сега също напусне?

— Тогава ще тръгна с нея, милостиви господарю. Но къде ли ще отидем?

— При мен. Аз ще се погрижа за вас. Сега трябва да се прибера вкъщи. Ще можеш ли да ме придружиш, или болките са твърде големи?

Момчето се усмихна, но същевременно изпитваше, изглежда, и срам.

— Аз често съм изглеждал така и въпреки всичко е трябвало веднага пак да работя.

— Тогава ела!

Той сложи кесията си в скута на майката, която седеше все още като парализирана на мястото си и напусна къщата. Магда хвана ръката на момчето.

— Бедничкият Герд! Ти си толкова смел, извади ме от водата и за това е трябвало толкова много да бъдеш бит! Още много ли те боли?

Неговото юношеско лице се разведри.

— Сега вече никак.

Малкото момиче си нямаше представа какъв ефект можеше да окаже една добра дума. То не пусна момчето, докато стигнаха жилището на майора.

Там им се представи странна гледка. На коридора стоеше целият прислужващ персонал и разговаряше през заключената врата с три женски гласа, които се чуваха да хленчат и се вайкат във вътрешността.

— Какво има? — попита майорът.

Всички искаха в едно и също време да отговорят, ала накрая кресливият глас на камериерката извоюва победа.

— Какво има, хер майор? Нещастие, едно ужасно, страшно голямо нещастие!

— Отворете!

— Не можем. Ключът е изчезнал.

— Чакайте тогава!

Той пристъпи към вратата и похлопа.

— Кой е вътре?

— Ние! — изврещяха трите сестрински гласа.

— Вие ли сте се заключили.

— Не! — прозвуча плачливо.

— Какво се е случило?

— Отворете и доведете помощ! Стаята гъмжи от…

— Чудовища… — извика втори глас.

— Змии… — третият.

— Саламандри и дракони… — отново първият. А после се закрещя в страховита какафония:

— Змейове, глисти, тении, хамелеони… о, елате, ще падна от масата, аз от стола, аз от софата, помощ, помощ, помощ!

Тук Кунц даде знак на градинаря, който също присъстваше и този погледна надолу.

— А-а — рече той, — вие напразно сте търсили, защото ей къде лежи ключът на пода!

— Дай го! — повели майорът.

Той отвори и сега им се предостави сцена, от която всички ги напуши смях.

— Тъй! Откъде са се домъкнали животните? — запита господарят.

— От кошницата тук — осведоми Фрея.

— Хм-м! — изсумтя майорът и стрелна ординареца си с бърз поглед. — Значи Хектор се е преобразил в тези животинки. Странно! Я се размърдайте и ги изкарайте от къщи!

Той тръгна.

— Махайте ги, ловете ги! — разпореди Фрея, а сестрите й запригласяха.

Градинарят поклати силно усъмнен глава.

— Хектор да се е превърнал в тези гадини? Хм, опасно! Моята служба не е тук, а в градината!

Той си тръгна. Кунц също разтегли своеобразна физиономия.

— Хектор? Хм, той винаги си е бил проклет хайван, дето все щръклица го гони. Но аз прислужвам не на дамите, а на хер майора.