Мемоарите на една гейша

Един следобед след около седмица, когато фантазиите ми за осиновяване бяха успели да узреят, се прибрах вкъщи и заварих господин Танака. Двамата с баща ми седяха на масичката. Разбрах, че говорят нещо важно, защото дори не ме забелязаха, когато влязох в преддверието. Замръзнах там и се заслушах.

— И така, Сакамото сан, какво мислите за предложението ми?

— Не знам, господине — отвърна баща ми. — Не мога да си представя момичетата да живеят другаде.

— Разбирам, но и за тях, а и за вас ще е по-добре така. Погрижете се да дойдат в селото утре следобед.

С тези думи господин Танака стана да си върви. Престорих се, че току-що влизам, тъй че се срещнахме на вратата.

— Разговарях с баща ти за теб, Чийо чан. Аз живея отвъд хребета в град Сендзуру. Той е по-голям от Йороидо. Мисля, че ще ти хареса. Защо двете със Сацу не дойдете утре там? Ще видите къщата ми и ще се запознаете с дъщеричката ми. Може би ще останете да пренощувате у нас, а? Само една нощ, разбираш ли? А после ще ви върна тук. Е, какво ще кажеш?

Казах, че би било чудесно. И направих всичко възможно да си придам такъв вид, сякаш никой не ми е предложил нищо кой знае какво. Но в главата ми като че избухна взрив. Мислите ми бяха на парчета, които едва успявах да събера. Вярно, че част от мен се надяваше отчаяно господин Танака да ме осинови след смъртта на майка ми. Друга част обаче бе много, много уплашена. Ужасно се срамувах дори само заради мечтата да живея другаде, а не в нашата залитаща къща. След като господин Танака си отиде, аз се опитах да се отдам изцяло на кухненската работа, но почувствах, че заприличвам на Сацу, защото почти не виждах предметите пред себе си. Не знам колко време мина. В един момент чух баща ми да подсмърча. Помислих, че плаче, и лицето ми пламна от срам. Когато най-сетне си наложих да погледна към него, видях, че вече е вплел ръце в една от рибарските си мрежи. Стоеше обаче на вратата към задната стая, където майка ми лежеше, цялата огряна от слънцето, а чаршафът я обвиваше плътно като кожа.