На копието ти, любими! (Стихове и истории за мъртви мъже и любови)
- Автор: Пеева Бинка
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «На копието ти, любими! (Стихове и истории за мъртви мъже и любови)». Краткое содержание книги:
Тази родопска магия подейства след няколко години по абсолютно непредвидим начин. Един ден разбра, че бъдещият й Втори мъж е свързан по кръв с Планината и поради този случаен житейски факт някак си реши, че заслужава повече доверие, дори повече любов, ако би било възможно.
След Смолян с Петьо започнаха да събират текстове на родопски песни. Най-любима, естествено, им беше „Бела съм, бела, юначе“, която тогава се знаеше като химн на Родопите.
Но Евгения си имаше своите тайни страдания — „Очи, очи, пусти чорни очи!“, където на любовника се паднало кум да кумува на своята „гальовница“, и „Мила ми е, мамо, драчка ми е, Сивковскана, мамо, чоста гора“ — песен, съчинена от народа за бащата на лесовъда Борис Сивков, който е бил като баща на родопските гори, а пък самият чичо Борис беше състудент и близък приятел на Татко… На едно дежурство написа на Петьо върху страница от първа ревизия на вестника малко стихче-закачка: Обичаш ли Родопите?/ Обичаш ли звездите? / Обичаш ли невени? / (Обичаш ли ме мене…) Някъде пази тази страница.
През годините, в които бяха близки, обиколиха сума градове и села в странни комбинирани командировки. В София най-често се приютяваха в гарсониерата на сестра му или у един негов приятел. Един-два пъти ходиха у тях, жена му беше в дълга командировка, но Евгения предпочиташе гарсониерата на Катето. Винаги си пускаха „Човек дава имена на животните“ на Боб Дилън, омагьосваше ги като мантра. Сексуалната им жажда не надвишаваше един-два акта месечно (един на два месеца?), но повече от секса ги сближаваха дългите, съвършено нестандартни разговори, с които се забавляваха в чуждото легло. Петьо беше неизчерпаем и обсебващ събеседник, винаги разпален, емоционално изследващ предмета на разговора. Карали се бяха много пъти в редакцията за работа, но един-единствен път по други теми — и то дали е поет Недялко Йорданов. Според Петьо (и той бургазлия), Бургас е родил един поет — само Христо Фотев влизаше в тая висша категория.
Веднъж Петьо тръгна за Америка и тогава Евгения му подари малката книжка на Лангстън Хюз — Тихата /хладна река/ ме помоли за /целувка…. Сам /като бутилка уиски/ на маса без човек… Няма часовници по стената /няма време /няма сенки /които от изгрев /до залез /да оставят по пода следа. /Няма светлина, /нито мрак /зад вратата. /Няма врата!… Обожаваха Лангстън Хюз. От Америка й донесе забавна шарена рокля с ластици, която тя носи цяло лято и все се чудеше как ли я е укрил от жена си.
Когато тръгна в отпуска, за да роди второто си дете, чу от него едни от най-важните думи в живота си: няма заменими хора.
Тя усещаше, че Петьо, също като нея, е жаден за цялата нежност на света, но никога не бе успял да я намери концентрирана в една връзка, в един човек. Тогава бяха живи майка му и баща му — много възрастна двойка, и двамата писатели, толкова видимо влюбени един в друг на своята преклонна възраст.
Знаеш ли, каза й Петьо веднъж, те са изключителни, винаги са били така, никой от тях не е изневерявал на другия. Знаеш ли, според мен те просто са си били достатъчни един на друг.
Сигурно, отвърна му тя, колкото да не мълчи, защото не го разбра напълно.
Факт е, че двамата му родители умряха в рамките на няколко месеца.
Много по-късно щеше да проумее какво означава някой да ти е достатъчен.
С Петьо не се разделиха, само престанаха да се любят, постепенно. Понякога си приказваха надвечер в неговия кабинет, но не беше вече същото, макар че зеленикавите му очища пак я гледаха с обич и често с порив я притискаше до вратата в дълга, дълбока целувка. Той остаряваше и това бе тъжно през повечето време и неприятно, когато го прихванеха неговите нерви плюс следобеден махмурлук и започваше да крещи на околните, но никога на Евгения.
После тя напусна вестника, той остана, смениха се политическите началници, Петьо не успя да се приспособи към промените и много скоро умря. Преди да навърши шейсет и четири. Отведнъж.
Така умря и Татко, само че насън. Преди да навърши шейсет и четири.
Отведнъж.
АПРИЛ, ПОСЛЕ
Мъжът се прибира. По неговите световни критерии рано. Той е много, много уморен.
Той е съсипан от абсолютно световните грижи, които му се струпват всеки работен ден (нощ?).
Той няма други грижи, освен световни, и други интереси извън благото на човечеството.
Това е много, много уморително.
Затова той не поглежда никого, не задава никакви въпроси (знае всички отговори), иска аспирин (да му разтворят) и антистенокардин, съобщава, че не е гладен, влиза в банята замалко, изхвърля на пода в кухнята наръч мръсни дрехи, нарежда да се пази тишина, и тръшва вратата на спалнята.