Рубинът

Тайнственият непознат не помръдна от мястото си. Малката наистина беше успяла да го заинтересува.

— Как да не можеш, малка соколице! Смятам, че ще ми се отблагодариш преди да те пусна.

Пръстите на Барет се извиха и яростно се впиха в гърдите му, започнаха да мачкат копринената дреха. При опита си да се освободи, тя силно дръпна пелерината му и ахна — показа се сатенена туника, богато извезана и изпъстрена с блестящи скъпоценни камъни.

Идваше й да избухне в истеричен смях. Да му се отплати ли? Милостиви Боже, та този човек тънеше в богатство. Само един от тези камъни щеше да й стигне да живее безгрижно до края на живота си. Какво бяха за него няколкото нещастни шилинга, които тя можеше да му даде?

Ръцете му бавно се плъзнаха по раменете й. Чу се шумолене на коприна, той нетърпеливо я привлече към себе си и притисна горещите си напиращи слабини в кадифената й женска мекота. Пламналите им тела замряха в прегръдката на нощта.

— Това е моята цена.

Наведе лицето си към нейното. Барет го гледаше като хипнотизирана, а сърцето й щеше да изскочи от гърдите й. Той бавно отметна черния воал и откри лицето й.

Тя вече познаваше неговата пламенност. Беше вкусила от сладостта на близостта му. Може би затова не се възпротиви, а застина в очакване, останала без дъх, за да се увери, че очарованието на предишната им целувка не е било само плод на въображението й.

Широката му длан обгърна шията й. Черната пелерина се развяваше и сякаш танцуваше на вятъра. Изведнъж въздухът стана горещ и сякаш оживя, натежал от чувственост.

Тя отпусна глава назад. Лицето му се наведе над нейното. Едната му ръка се зарови във водопада от копринени къдрици, освободени от досадните фиби. Дъхът му беше нежен шепот, галещ шията й. Той вкуси аромата на кожата й и връхчето на езика му бавно се плъзна нагоре към брадичката й.

Тогава устните му намериха нейните. Завладяха ги и ги подчиниха под напора на неумолимата си страст.

Барет бе останала без дъх, докато целувката му я носеше през райските градини на блаженството.

И тя поиска повече. Много повече.

Земята тътнеше под краката им. Небето се накъсваше от огнени светкавици. Мразовитата нощ тънеше в среднощна тишина.

Господи, неговото докосване единствено изпълваше съзнанието й. Не, имаше и друго — един стремеж, който все по-смело и неудържимо ги тласкаше един към друг…

Там, където телата им се докосваха, се съсредоточи началото и краят на вселената. Тяхната вселена. Там наслаждението нямаше граници — то се раждаше и прииждаше на шеметни, чувствени вълни.

— Кой… кой си ти? — едва успя да попита задъхана тя, когато някаква останала капчица разум я накара да се освободи от влудяващата му прегръдка.

— Има ли значение името ми? Нима ти вярваш повече на думите, отколкото на чувствата си, Angrezi — Очите му блестяха и я изгаряха. — Някои смятат, че съм Божията десница. За други съм съветник на дявола. Но ти, сладка соколице, можеш да ме наричаш с друго име. — Гласът му стана настойчив. — За теб съм раджата на Ранапур.